Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Мога и още как! — възрази Толанд, макар да знаеше, че това е най-абсурдното нещо, за което се карат.

— Ами! Не съм те виждала да влизаш в басейн от пет години. О, по дяволите, Боб, ами ако нещо се случи с теб? Ти отиваш там, за да си играеш на проклетите военни игрички, и ме оставяш сама с децата. Какво да им кажа?

— Кажи им, че не съм избягал, че не съм се скрил, че… — Толанд отмести поглед встрани. Той не беше очаквал подобно нещо от Марта. Тя трябваше да го разбира. Само че сега по бузите й се стичаха сълзи, а устните й трепереха. Той пристъпи напред и я прегърна. — Слушай, мен ме изпращат на самолетоносач, нали? Това са най-големите, най-безопасните и най-добре защитените кораби, с които разполагаме. Около всеки самолетоносач има още дузина други кораби, които го пазят от лошите момчета, а на борда му има стотина самолета. Аз трябва да отида там, за да им помогна да разберат какво са намислили лошите момчета, за да може да ги държат на разстояние. Марти, това, което правя, е необходимо. Там имат нужда от мен. Адмиралът е поискал да му изпратят точно мен. Аз съм важен — поне така смятат някои хора. — Той й се усмихна нежно, за да прикрие лъжата си. Авионосците бяха най-добре защитените кораби във флотата по една съвсем проста причина — защото бяха цел номер едно за руснаците.

— Съжалявам. — Тя се отдръпна от него и отиде до прозореца. — Как са Дани и Ед?

— Много по-заети от мен. Подводницата на Дани е някъде на север… всъщност сега той се намира много по-близо до Съветите, отколкото ще бъда аз някога. Ед се подготвя за отплаване. Дали са му 1052 — ескортен кораб — и мисията му вероятно ще бъде да защищава конвои от подводници. И двамата са семейни. Ти поне имаше възможността да ме видиш, преди да замина.

Марта се обърна и се усмихна за пръв път, откакто той неочаквано беше влязъл.

— Пази се.

— Ще бъда адски внимателен, скъпа. — Но дали това щеше да има някакво значение?

Оживеното движение провали целия план. Според уговорката, пликът пристигна в съответната пощенска кутия и ключът, който му беше даден, действително успя да я отключи. Минимална намеса на личния състав. Майорът не обичаше да се показва толкова открито, но не за пръв път му се налагаше да върши работа за КГБ и той се нуждаеше от най-новата информация, ако искаше мисията му да бъде успешна. Освен това, германците толкова много се гордееха с пощенските си служби…

Майорът прегъна големия плик и го набута в джоба на якето си, преди да излезе от сградата. Всичките му дрехи бяха произведени в Германия, както и слънчевите очила, които той си сложи, преди да отвори вратата. Той огледа тротоара във всички посоки, за да се увери, че никой не го следи. Беше чисто. Офицерът от КГБ му беше обещал, че къщата е абсолютно обезопасена и че никой дори не е подозирал кой я използва в действителност. Може би. Таксито го чакаше от другата страна на улицата. Майорът бързаше. Колите на улицата бяха спрели и той реши да пресече направо, вместо да завие зад ъгъла. Майорът беше руснак и не беше свикнал с хаотичното движение по европейските улици, където от пешеходците също се очакваше да спазват правилата за движение. Той беше на сто метра от най-близкия регулировчик и спрелите най-близо до него германски шофьори можеха да усетят, че ченгето се е обърнало с гръб към тях. Подобно на повечето американски туристи, майорът също щеше да се изненада, ако знаеше, че докато управляваха колите си, по-възрастните германци не се съобразяваха с никого. Той стъпи на платното, без да се оглежда, точно когато колите започнаха да се движат.

Майорът изобщо не видя набиращото скорост пежо. Автомобилът не се движеше бързо, а само с двадесет и пет километра в час, но това се оказа достатъчно. Дясната броня закачи бедрото на офицера, завъртя го и го отхвърли в един стълб за улично осветление. Майорът изгуби съзнание, без да разбере какво се беше случило, което се оказа добре дошло за него, защото краката му бяха останали на платното и задната гума на пежото премина през двете му колена. Раната на главата му беше внушителна. Ударът беше прекъснал голяма артерия и кръвта шуртеше върху тротоара, докато офицерът лежеше неподвижно по очи. Колата спря веднага и шофьорът й изскочи, за да види какво беше станало. Някакво дете, което никога не беше виждало толкова много кръв, изпищя, а един пощальон изтича до ъгъла, за да извика полицая, който регулираше движението, докато друг мъж влезе в един магазин, за да се обади за линейка.