Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Господин адмирал, ние или трябва да повярваме в това, или ще трябва да сметнем, че западногерманското правителство е решило да започне война срещу Съветския съюз, като предизвика руснаците първи да започнат бойните действия. Ако приемем втори вариант, тогава германците трябва да са си изгубили шибаните мозъци, сър — изтърси Толанд, забравяйки, че само адмиралите имаха привилегията да псуват в присъствието на адмирали.

— Но защо?

— Не знаем защо. Това е основният проблем в разузнаването, сър. Много по-лесно е да се определи какво става, отколкото да се намери причината за това.

CINCLANT стана и отиде до ъгъла на кабинета си. Щеше да има война, а той не знаеше каква беше причината за нея. Адмиралът искаше да знае каква е причината, защото тя можеше да се окаже много важна.

— Започваме да събираме резервите си. Толанд, вие свършихте дяволски добра работа през последните два месеца. Ще поискам да бъдете повишен в чин командир. Вие сте извън нормалната зона, но мисля, че ще успея да го уредя. В момента има свободно място в разузнаването към щаба на командващия 2-ри флот. Той пожела да бъдете прехвърлен към него, ако положението се влоши, а както изглежда, това вече е станало. Ще бъдете третият по старшинство офицер в неговия разузнавателен екип и ще работите на самолетоносач. Искам да приемете работата.

— Ще бъде адски хубаво, ако успея да прекарам няколко дни със семейството си, сър.

Адмиралът кимна.

— Дължим ви го. „Нимиц“ така или иначе ще премине транзитно оттук. Можете да се качите на борда му край испанския бряг. Явете се тук в сряда сутрин готов за път. — CINCLANT се приближи и стисна ръката на Боб. — Добра работа, командир.

На десет мили от тях „Фарис“ беше привързан към плаващата си база. Ед Морис наблюдаваше от мостика как един кран товари торпеда ASROC с ракетно задвижване, които след това биваха зареждани в магазина за изстрелване. Друг кран спускаше припаси върху хеликоптерната площадка на кърмата, а една трета от екипажа му работеше усърдно по преместването им в съответните складове на кораба. Морис беше поел командването на „Фарис“ преди почти две години и за първи път му се случваше да получи максималния брой оръжия и муниции. Техници от наземния екип оправяха някаква дребна механична повреда на осемклетъчния апарат за изстрелване на ASROC торпедата. Друг разчет от плаващата база работеше заедно с екипажа на „Фарис“ върху отстраняването на повреда в радара. Двигателите на кораба функционираха идеално, много по-добре, отколкото Морис беше очаквал от един двадесетгодишен плавателен съд. След няколко часа „Фарис“ щеше да бъде напълно готов… но за какво?

— Още ли не сме получили заповедите, капитане? — попита го старшият му помощник.

— Не. Предполагам, че всички се чудят каква ще бъде мисията ни, но бих се обзаложил, че дори и флаговете — така Морис наричаше адмиралите — все още не знаят. CINCLANTFLT е насрочил среща на всички командващи офицери за утре. Предполагам, че едва тогава ще успея да науча нещо. Може би — поправи се той.

— Какво мислите за тая работа с германците?

— Швабите, с които съм работил в открито море, бяха свестни момчета. Да се опитат да вдигнат във въздуха цялата командна структура на руснаците… никой не е чак толкова луд. — Морис сви рамене и на челото му се появи дълбока бръчка. — Въпреки това, старпом, не съществува правило, което да казва, че във всичко трябва да има смисъл.

— Дявол да ме вземе, ако не сте прав. Мисля, че ще имаме нужда от тези торпеда, капитане.

— Страхувам се, че сте прав.

— В открито море ли? — попита Марта Толанд.

— Там имат нужда от мен, а и мястото ми е там, независимо дали ти харесва, или не. — Боб не смееше да погледне жена си в очите. Да слуша горчивината в гласа й му беше достатъчно. Не искаше да я кара да се страхува, но беше станало точно това.

— Боб, наистина ли положението е толкова сериозно, колкото си мисля?

— Не знам, скъпа. Може и да е, но никой не знае. Виж, Марти, нали си спомняш Ед Морис и Дан Маккафърти? Сега всеки от тях командва свой кораб и също трябва да напусне дома си. Мислиш ли, че трябва да стоя спокойно на някое безопасно място на плажа, докато те рискуват живота си?

Отговорът на жена му беше направо унищожителен.

— Те са професионалисти, а ти не си — каза студено тя. — Ти си играеш на войник през почивните дни и служиш по две седмици всяка година, преструвайки се, че си все още във флота. Ти си цивилен шпионин, Боб, и твоето място не е на някой кораб. Та ти дори не можеш да плуваш! — Марта Толанд можеше да дава уроци по плуване дори на тюлените.