Том Клэнси - Операция „Червена буря“

На осемстотин мили северно от Исландия „Беджърите“ промениха курса си на едно-осем-нула и се отправиха право на юг със скорост петстотин възела. Бяха успели да избегнат все още опасните норвежци, а англичаните не можеха да ги достигнат толкова далеч от Великобритания. Независимо от това екипажите им гледаха нервно през илюминаторите и не изпускаха от погледа си електронните сензори. В най-скоро време се очакваше Исландия да бъде атакувана от тактически изтребители и екипажите на бомбардировачите знаеха, че никой натовски пилот не би пропуснал шанса да се отклони от курса си и да свали една толкова безпомощна цел, каквато беше двадесетгодишният „Беджър“. Самолетите от този тип бяха достигнали края на полезния си живот. В крилата им се бяха появили пропуквания, а витлата на турбините им бяха износени и това още повече намаляваше способностите им и увеличаваше разхода им на гориво.

На двеста мили зад тях бомбардировачите „Бекфайър“ приключваха операцията по презареждане с гориво. Те бяха придружени от въздушни танкери и след презареждането се насочиха на юг, малко по на запад от курса на „Беджърите“. Въоръжени само с по една ракета AS-6 „Кингфиш“ под всяко крило, те също бяха потенциално уязвими, но имаха способността да се движат при висока свръхзвукова скорост, което им даваше доста добри шансове за оцеляване, дори и ако бъдеха подгонени от изтребители. Екипажите им се състояха от елита на съветската военноморска авиация и се ползваха с големи привилегии — нещо, което полковите им командири не пропускаха да напомнят по време на инструктаж. Сега беше настъпил моментът да оправдаят оказаното им доверие.

Трите авиогрупи се движеха на юг при оптимална скорост на полета, докато екипажите им следяха разхода на гориво, температурата на двигателите и инструментите за наблюдение на множеството фактори, които можеха да повлияят на дългия полет над океана.

Толанд излезе навън, за да подиша малко свеж въздух. Слънцето току-що беше изгряло и лъчите му накараха пухкавите бели облаци да порозовеят за кратко. На хоризонта, на около осем мили от „Нимиц“, се виждаха „Саратога“ и „Фох“, чиито размери впечатляваха дори и на такова разстояние. Малко по-наблизо се намираше „Тайкондерога“ и Боб успя да различи белите ракети в двойните му ракетни установки. Някои от корабите си разменяха светлинни съобщения. Сивите корпуси бяха притихнали в очакване над водната повърхност. По цялата палуба на „Нимиц“ бяха наредени самолети. Навсякъде можеше да се видят прехващачи F-14 „Томкет“. Два бяха заредени на централните катапулти на сто фута от Толанд и двучленните им екипажи подремваха в кабините. Изтребителите бяха въоръжени с ракети с голям обсег „Феникс“. Вместо въоръжение, към крилете на щурмовите бомбардировачи бяха прикрепени допълнителни резервоари, които щяха да бъдат използвани за презареждане на изтребителите по време на полет, което щеше да им позволи да останат във въздуха два часа повече. По палубата тичаха наземни екипи в многоцветни работни ризи и проверяваха отново и отново самолетите. Самолетоносачът започна да се обръща наляво, за да мине пред западния вятър преди излитането на самолетите. Боб погледна часовника си. 05:58. Време беше да се връща в CIC. След две минути на самолетоносача щеше да бъде обявена обща бойна тревога. Толанд пое дълбоко дъх и мислено се запита дали това нямаше да бъде последният ден от живота му.

— Контакт! — обяви техникът по вътрешната свръзка на разузнавателния самолет. — Сигналът идва от американски въздушнопреносим радар от авионосен тип.

— Дай ми пеленг! — нареди пилотът.

— Търпение, другарю майор. — Техникът направи някакви настройки на таблото си. Неговите радиоинтерферометри изчислиха сигналите, които се приемаха от пръснатите из целия самолет антени. — Югозапад. Пеленг към сигнала едно-три-едно. Сила на сигнала единица. Доста е далеч. Засега пеленгът остава непроменен. Препоръчвам за момента да поддържаме постоянен курс.

Пилотът и вторият пилот се спогледаха безмълвно. Някъде вляво от тях се намираше американски радарен самолет E-2C „Хоукай“ с тричленен екипаж, състоящ се от офицер по радарно засичане и двама радарни оператори. Един такъв самолет можеше да управлява въздушния бой на повече от сто вражески самолета, както и да насочи срещу тях прехващач само няколко секунди след като ги засечеше. Пилотът се зачуди доколко точна беше информацията им за радарните възможности на американския самолет. Ами ако техният „Беър“ вече беше засечен? Той знаеше отговора на този въпрос. Първото предупреждение щеше да дойде, когато откриеше радара за управление на огъня на насочващия се срещу него F-14. Руският самолет продължи по курс едно-осем-нула, докато картографът следеше промяната в пеленга на радарния сигнал. След десет минути щяха да имат точното местоположение на източника. Ако оцелееха толкова дълго. Те нямаше да нарушат радиомълчанието, преди да определят точното местоположение на източника.