Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Много добре. Коментари?

Свенсон погледна замислено към главното тактическо табло. На него вече се появяваха кръгове, които отбелязваха максималната далечина на полета на съветските бомбардировачи.

— И англичаните ли получиха същото предупреждение?

— Тъй вярно, сър — отговори Толанд. — Също и норвежците. С малко късмет, едните или другите може да прихванат нападението и да го подкастрят малко. Или пък да пуснат опашка след руснаците.

— Добра идея, но не трябва да разчитаме на това. Ако аз командвах нападението, щях да дойда от запад и над Исландия да завия на юг. — Свенсон погледна отново към таблото. — Мислиш ли, че „Реално време“ би рискувал радиопредаване за „Беър-Д“?

— Според моята информация, сър, на него му е разрешено да предава само ако засече три или повече полка. Десет или двадесет „Беър“ не са достатъчни, а и е твърде вероятно източникът изобщо да не ги забележи.

— Значи в момента някъде във въздуха има цяло стадо „Беър“, които слухтят за нашите радарни сигнали и не излъчват никакви емисии.

Толанд кимна утвърдително. Бойната група се състоеше от кораби, подредени в кръг с радиус тридесет мили. В центъра се намираха самолетоносачите и десантните кораби, а по периферията бяха наредени девет въоръжени с ракети ескортни кораба и шест специализирани кораба за противолодъчна борба. Радарите на всички кораби бяха изключени и групата получаваше необходимата електронна информация от два кръжащи над нея самолета за въздушно наблюдение E-2C, наричани галено „Хъмър“, чиито радари претърсваха кръг с диаметър четиристотин мили.

Сценарият, който се разиграваше, беше по-сложен и от най-трудната компютърна игра. Върху изхода на битката можеха да повлияят повече от една дузина фактори, чиито комбинации достигаха десетки хиляди. Обхватът на радарно засичане зависеше от височината на летене и разстоянието до хоризонта, зад който нито човешкият поглед, нито радарът, можеха да проникнат. Самолетите можеха да избегнат или поне да забавят радарното засичане, движейки се ниско над вълните. Това обаче щеше да увеличи многократно разхода им на гориво, което пък от своя страна щеше да намали далекобойността на полета им.

Руснаците трябваше да открият бойната група, без да бъдат засечени от нея преди това. Местоположението на авионосната група им беше известно, но през четирите часа, които бяха необходими на бомбардировачите им да се приближат до нея, тя щеше да се е изместила. Ракетите им се нуждаеха от точна информация, за да поразят основната си цел — трите самолетоносача или мисията им щеше да бъде провалена.

Насочването на изтребителите от групата за прехващане на руските самолети зависеше от експертното прогнозиране на курса и скоростта на атакуващата руска формация. Целта на американските самолети беше да открият и унищожат съветските бомбардировачи, преди те да успеят да открият самолетоносачите.

И за двете страни най-трудното решение беше дали да включат радарите си, или не. И едната, и другата възможност имаше своите плюсове и минуси и „най-добро“ решение не съществуваше. Почти всички американски кораби бяха съоръжени с мощни радари за въздушно търсене, които можеха да засекат нападението на повече от двеста мили, но излъчването от тези радари можеше да бъде засечено на още по-голямо разстояние, което щеше да позволи на руснаците да заобиколят източника на излъчване, да определят точното му местоположение и след това да го нападнат от всички посоки на компаса.

Тази игра на криеница се разиграваше на площ от повече от един милион квадратни мили вода. Победените загиваха.

Съветските разузнавателни бомбардировачи „Беър-Д“ преминаваха южно от Исландия. Бяха десет на брой и покриваха фронт от хиляда мили. Огромните турбовитлови самолети бяха претъпкани с електронни инструменти, които се обслужваха от хора с многогодишен опит в откриването на американски авионосни групи. В носа, опашката и върховете на крилете им имаше вградени свръхчувствителни антени, които търсеха сигнали от американски радарни предаватели. Самолетите щяха да се приближат възможно най-близо до източника на такива сигнали и екипажите им щяха грижливо да нанесат данните върху картите си, оставайки винаги извън прогнозния обсег на откриване на врага. Най-голямата опасност за тези самолети беше, че американците можеха да решат да не включат радарите си или пък да ги включват и изключват през произволни интервали от време и последователност, при което съветските „Беър-Д“ можеха да налетят на въоръжени вражески кораби и самолети. Този тип разузнавателни самолети имаха максимално времетраене на полета от двадесет часа, но това беше осигурено за сметка на боеспособността им. Те бяха твърде бавни, за да избягат от прехващач, и не разполагаха с оръжие, с което да дадат отпор на изтребител. Между екипажите им беше разпространена горчивата шега: „Открихме врага. Досвидания, Родина!“ Въпреки това екипажите им се състояха от професионалисти, които знаеха, че пилотите на щурмовите бомбардировачи, както и тяхната страна, разчитаха на тях.