Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Къде са изтребителите? — попита Едуардс. Той разгледа внимателно летище Рейкявик през бинокъла си, но не успя да види шестте изтребители, за които беше докладвал предишната вечер. Всички транспортни самолети също бяха изчезнали. Лейтенантът забеляза един съветски хеликоптер и няколко танка. По улиците и пътищата в полезрението му нямаше голямо движение. Беше твърде тихо за понеделник сутрин. Не трябваше ли рибарите от търговския флот да пътуват към лодките и корабите си? — Някой да е забелязал кога са излетели?

— Не, сър. Каквото беше времето миналата нощ, целите руски ВВС можеха да дойдат и да си отидат, без да ги забележим. — Сержант Смит също беше раздразнен, най-вече поради лошото време. — Възможно е да са ги вкарали в онези хангари.

Около единадесет часа предишната вечер групата беше забелязала в небето огнена диря, наподобяваща дирята на излитаща ракета, но това, по което беше изстреляна, бе останало скрито зад дъждовната пелена. Едуардс не беше докладвал за това, защото допускаше, че може би бяха видели светкавица.

— Какво е онова там? Не е танк. Гарсия, провери го — на петстотин ярда западно от терминала. — Лейтенантът подаде бинокъла.

— Видях го. Някакво гъсенично превозно средство. Изглежда, че има нещо… не е оръдие и са три. Ракетна установка, може би.

— Самоходна зенитна ракетна установка — поясни сержантът. — Бих се обзаложил, че снощи сме видели една от тях да стреля.

— Време е да се обадим вкъщи. — Едуардс започна да сглобява предавателя.

— Колко установки и от какъв вид? — попита Кучкарникът.

— Виждаме една, на която вероятно има три ракети. Не можем да определим вида. Така или иначе, не бих могъл да направя разлика. Снощи около двадесет и три-нула-нула може би са изстреляли една ракета.

— Защо не ни казахте за това, по дяволите? — запита Кучкарникът.

— Защото не знаех какво беше! — почти изкрещя Едуардс. — По дяволите! Ние ви докладваме за всичко, което видим, а вие не вярвате и на половината!

— Успокой се, Хрътка. Вярваме ти. Знам, че ви е трудно. Нещо друго за отбелязване?

— Знаел, че ни било трудно — предаде Едуардс на хората си. — Не виждаме голямо движение, Кучкарник. Още е рано, но все пак би трябвало по улиците да се движат граждани.

— Прието. Добре, Едуардс, а сега много бързо ми отговори какво е второто име на баща ти?

— Няма такова — отговори лейтенантът. — Какво…

— Името на лодката му?

— „Ани Джей“. За какво е всичко това, по дяволите?

— Какво стана с приятелката ти Сенди?

Едуардс се почувства сякаш го бяха наръгали с нож в стомаха. Тонът на гласа му беше достатъчно красноречив.

— Върви се шибай!

— Прието — отвърна човекът от другата страна на линията. — Съжалявам, лейтенант, но трябваше да издържите този изпит. Засега няма промяна в инструкциите ви. Честно казано, тук още не са решили какво да правят с вас. Покрийте се и избягвайте всякакви контакти. Графикът за свръзка остава непроменен. Ако ви пипнат и ви принудят да играете някакви игрички с радиото, започвайте всяко предаване с нашата позивна, след което казвайте, че при вас всичко е наред. Разбрахте ли ме? При вас всичко е наред.

— Прието. Ако ме чуете да казвам това, ще знаете, че тук нещо не е наред. Край.

Майорът, който командваше подразделението на ВВС, се забавляваше, въпреки че не си беше лягал изобщо през последните тридесет часа. Кефлавик беше великолепна база и парашутистите бяха успели да я завземат почти непокътната. Най-важното беше, че американците се бяха погрижили да складират оборудването си за поддръжка на пистите в укрития, разпръснати из цялата база, и всички машини бяха останали напълно здрави след нападението. Майорът стоеше в разбитата контролна кула и наблюдаваше как половин дузина машини за почистване на пистите махаха последните отломки от писта номер девет. След тридесет минути пистата щеше да бъде използваема. Осем цистерни за гориво бяха напълнени и стояха в готовност край пистата, а до края на деня горивният тръбопровод също щеше да бъде поправен. Тогава Кефлавик щеше да бъде още една работеща съветска военновъздушна база.

— Колко остава до пристигането на изтребителите?

— Тридесет минути, другарю майор.

— Включете радара.

Руснаците бяха използвали една от баржите на „Фучик“, за да пренесат по-голямата част от оборудването, необходимо за една база, на предния фронт и сега недалеч от пресечката на главната писта се намираше един радар с голям радиус на действие, както и един микробус, от който наземните диспечери можеха да управляват ракетите с радарно насочване за поразяване на приближаващи въздушни цели. В базата бяха докарани три камиона с резервни части и ракети въздух-въздух, а предишния ден бяха прехвърлени и триста души обслужващ персонал. Пистите се охраняваха от една зенитно-ракетна батарея SA-11, подсилена от осем самоходни зенитни оръдия и един взвод пехотинци, въоръжени с ръчни ракетомети за стрелба по нисколетящи цели. Единствената засечка се беше получила при ракетите, но резервните бяха докарани преди няколко часа и ракетните установки вече бяха заредени и готови за бой. Всеки натовски самолет, който имаше неблагоразумието да се опита да прелети над Исландия, щеше да бъде изненадан много неприятно, както един „Ягуар“ на Кралските военновъздушни сили се беше убедил миналата нощ, когато го бяха свалили над Рейкявик, преди пилотът му да успее да разбере какво става.