Том Клэнси - Операция „Червена буря“

„Първият ми проблем“, помисли си Морис. Ако беше решил да нареди на хеликоптера си или на някой от патрулните самолети „Орион“ да провери контакта, може би щеше да ги изпрати след несъществуваща цел и така да ги отдалечи от курса, по който евентуално можеха да срещнат истински контакт. Ако беше решил да не предприема нищо, може би щеше да изпусне истински контакт. Понякога Морис се чудеше дали на капитаните не трябваше да бъдат раздадени монети с надпис „ДА“ от едната и „НЕ“ от другата страна, които евентуално можеха да бъдат наречени „цифров генератор на решения“, за да бъде спазена привързаността на ВМФ към названия, свързани с електрониката.

— Имаме ли причина да смятаме, че контактът е реален? — обърна се той към ПЛБ офицера си.

— Не, сър. — Офицерът вече се питаше дали не беше сбъркал, като беше обърнал внимание на капитана върху шумовия източник. — Вече не.

— Добре. Това едва ли ще е последният такъв случай.

Оказа се, че сержант Джеймс Смит е писарят на ротата, което означаваше, че у него бяха картите на командира му. Едуардс се зарадва много, когато научи за това, въпреки че радостта му едва ли би била толкова голяма, ако знаеше какво мисли Смит за мисията им и за настоящия си командир. Писарят беше длъжен да носи със себе си и брадва, но тъй като в Исландия почти нямаше дървета, сержантът беше оставил своята в базата на ротата и досега тя вероятно беше изгоряла заедно с цялата сграда. Групата се движеше мълчаливо на изток, примижавайки под яркото слънце, покрай два километра застинала лава, свидетелстваща за вулканичния произход на Исландия.

Движеха се бързо, без да правят почивки. Океанът се намираше зад тях и щом като те можеха да го видят, то и някой на брега можеше да ги забележи. Всяко облаче прах, вдигнато от кубинките им, ги правеше още по-уязвими и редник Гарсия, който вървеше най-отзад, се обръщаше от време на време и се връщаше на няколко метра назад, за да провери дали някой не ги следи. Останалите гледаха напред, встрани и нагоре. Те бяха уверени, че Иван не е забравил да си докара и един-два хеликоптера. Малко неща можеха да накарат човек да се почувства толкова беззащитен, колкото го правеше да изглежда един пълен с очи самолет или хеликоптер.

По земята нямаше почти никаква растителност. Тук-там по някое самотно стръкче трева се бореше със скалите, опитвайки се да се добере до слънчевите лъчи, но в по-голямата си част местността беше безплодна като повърхността на луната. Едуардс си спомни, че астронавтите от кораба „Аполо“ бяха тренирали слизането си на луната някъде в Исландия точно поради тази прилика в ландшафта. Лекият ветрец галеше склоновете, по които се катереше групата и вдигаше малки облачета прах, които караха лейтенанта да киха от време на време. Той вече се чудеше какво ли щяха да правят, когато свършеха запасите си от храна. Човек не можеше да разчита да оцелее в тази безплодна местност, а той беше пристигнал в Исландия само преди няколко месеца и все още не бе имал възможност да обиколи страната. „Всяко нещо с времето си — напомни си мислено той. — Хората отглеждат хранителни продукти навсякъде. Наоколо все трябва да има ферми и ти сигурно ще можеш да ги намериш на картата.“

— Хеликоптер! — извика Гарсия.

Едуардс си помисли, че редникът имаше страхотно зрение. Те все още не чуваха шума на двигателите, но вече можеха да видят силуета му да се приближава на хоризонта откъм океана.

— Всички да залегнат. Дайте ми този бинокъл, сержант. — Едуардс протегна ръка. Смит залегна до него, долепил бинокъла до очите си.

— Десантен е, сър. — Той подаде бинокъла на лейтенанта.

— Вярвам ви — отвърна Едуардс. Той забеляза как грозното тяло, отдалечено на може би три мили от тях, се насочи на югоизток към Хафнафьордур. — Изглежда, че е тръгнал към доковете. О, те са дошли с кораб. Сигурно искат да го вкарат в пристанището и затова първо трябва да отцепят брега.

— Има смисъл — съгласи се сержантът.

Едуардс продължи да наблюдава хеликоптера, докато някаква сграда не го скри от погледа му. След по-малко от минута машината отново навлезе в полезрението му. Лейтенантът огледа внимателно хоризонта.

— Струва ми се, че оттам идва кораб.

Херов се придвижи бавно до масата с картите, подкрепян от един армейски лекар. Помпите му все още успяваха да се справят с нахлуващата в трюмовете вода. Носът на „Фучик“ беше потънал с половин метър. До ребрата на корпуса се поставяха преносими пожарникарски помпи, за да се изсмуче повече вода, която след това биваше изхвърляна обратно в океана през направената от американската ракета пробойна. Капитанът се усмихна на себе си. Армейският лекар стоеше неотлъчно до него. Генералът беше заплашил Херов, че ще го принуди със сила да позволи на лекаря да му влее бутилка кръвна плазма и да му даде морфин. Капитанът беше благодарен за болкоуспокояващото — болката не беше изчезнала, но вече не беше толкова силна както преди. Бурканът с кръвната плазма обаче му пречеше, защото медикът трябваше да го придържа, докато Херов се разхождаше из лоцманската кабина. Капитанът обаче не протестираше, защото знаеше, че има нужда от течността. Херов искаше да поживее още само няколко часа, докато вкара кораба си в пристанището. „Кой знае — помисли си той — ако полковият хирург не е някой касапин, може и да преживея тази рана.“