Харлан Кобен - Под прикритие

Майрън се протегна към дръжката на вратата. Страх стисна гърлото му, но не спря. Отвори вратата и излезе навън. Беше тъмно. Уличните лампи в Сохо не вършеха почти никаква работа. Все едно се опитваш да осветиш черна дупка с фенерче играчка. Светлината, долитаща от близките прозорци, осигуряваше повече призрачно сияние, отколкото истинско осветление. По улицата лежаха черни найлонови чували за боклук. Повечето бяха разкъсани. Вонята на развалена храна се носеше из въздуха. Ванът бавно приближи към него. Някакъв мъж излезе от близката кооперация и без колебание също се приближи. Носеше черно поло под черно палто. Той насочи пистолет към Майрън. Ванът спря и страничната врата се отвори.

— Влизай вътре, задник — заповяда мъжът с пистолета.

Майрън посочи към гърдите си.

— На мен ли говориш? — запита той.

— Веднага, задник. Мърдай!

— Това поло ли е или жабо? — попита Майрън.

Мъжът с пистолета пристъпи по-наблизо.

— Казах вече. Веднага!

— Няма защо да се ядосваш — каза Майрън, като пристъпи към вана. — Ако е жабо, въобще не си личи. Изглежда съвсем спортно.

Когато се нервираше, устата му не спираше да мели. Знаеше, че така вреди на себе си, Уин му го беше казвал няколко пъти. Но просто не можеше да спре. Беше едва ли не като някаква болест.

— Движи се — отново му нареди мъжът с пистолета.

Майрън се качи във вана. Онзи направи същото. В задната част на вана седяха още двама мъже, а отпред — шофьорът. Всички бяха в черно, освен мъжа, който приличаше на началник. Той носеше син раиран костюм. Жълтата му вратовръзка „Уиндзор“ беше придържана от златна игла. Европейски шик. Имаше дълга изрусена коса и тен, който изглеждаше прекалено идеален, за да е получен от слънцето. Приличаше повече на застаряващ сърфист, отколкото на мафиот.

Вътрешността на вана беше подредена по не особено приятен начин. Всички седалки бяха махнати, освен онази на шофьора. До едната стена отзад имаше кожено канапе, на което сам седеше Раирания костюм. Лимоненозелен килим, който дори Елвис би намерил за прекалено крещящ, покриваше пода и леко се вдигаше по стените като бръшляна на бедняк.

Мъжът в раирания костюм се усмихна. Седеше удобно със скръстени ръце. Ванът се задвижи.

Онзи с пистолета бързо претърси Майрън.

— Сядай, задник — каза той.

Майрън седна на пода и прокара ръка по килима.

— Лимоненозелено — каза той. — Хубаво.

— Евтина работа — отвърна Раирания костюм. — Но по този начин не се тревожим за петната от кръв.

— Да премислиш всичко предварително — каза Майрън спокойно, макар устата му да бе пресъхнала. — Така трябва да се работи.

Раирания костюм не си направи труда да отговори. Погледна към мъжа с пистолета, който се стресна и се прокашля.

— Това тук е господин Барън — каза той на Майрън и посочи Раирания костюм. — Всички го наричат човека Б.

Той отново се изкашля и заговори, сякаш бе репетирал малката си реч, което според Майрън бе твърде вероятно.

— Наричат го човека Б 12 12 Bone — кост. — Б.пр. , защото му прави удоволствие да троши кости.

— Ей, това сигурно направо подлудява жените — ухили се Майрън.

Човекът Б се усмихна с изкуствените си зъби, бели като в стара реклама на паста за зъби.

— Хвани му крака — каза той.

Мъжът с полото притисна пистолета до слепоочието на Майрън достатъчно силно, за да му остави отпечатък. Обви другата си ръка около врата на Майрън, наклони глава и прошепна:

— Дори не трепери, задник.

Накара Майрън да легне. Другият седна върху гърдите на Майрън и притисна крака му към пода. Майрън едва дишаше. Обхвана го паника, но остана неподвижен. На този етап всяко движение щеше да бъде погрешно. Трябваше да им се подчинява и да види докъде ще доведе това.

Човекът Б бавно се надигна от коженото канапе. Очите му не напускаха и за момент контузеното коляно на Майрън. Усмивката му беше доволна.

— Ще си сложа едната ръка на бедрената ти кост, а другата на пищяла — обясни той с тон на хирург. — Палците ми тогава ще бъдат върху средната част на капачката на коляното ти. Когато ги бутна силно напред, ще счупя капачката ти.

Той прикова очи в Майрън.

— Това ще разкъса няколко от сухожилията ти. Страхувам се, че ще бъде доста болезнено.

Майрън дори не се опита да прояви духовитост.

— Хей, чакай малко — бързо каза той. — Няма поводи за насилие.

Човекът Б се усмихна и сви рамене.

— Защо пък трябва да има причина?

Очите на Майрън се разшириха. Стомахът му се сви от ужас.