Харлан Кобен - Под прикритие

— Откога ме следят?

Уин отново не отговори на въпроса му.

— Мъжете, които те нападнаха по̀ миналата нощ. Как изглеждаха? — запита той.

— Едри — отговори Майрън. — Единият беше направо огромен.

— Късо подстриган?

— Да.

— Той е в колата, която те следи. Седи до шофьора.

Майрън не си направи труда да пита откъде Уин знае, че са го нападали. Имаше сравнително добра представа за това.

— Доста често говорят по телефона — продължи Уин. — Смятам, че координират действията си с някой друг. Телефонната активност започна след спирането ти на Осемдесет и първа улица. Изчакай една секунда. Ще ти звънна пак — каза Уин и затвори.

Майрън погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още го следеше. Намираше се точно там, където му бе казал Уин. След минута телефонът звънна отново.

— Какво? — запита Майрън.

— Говорих пак с Джесика.

— Какво искаш да кажеш с това „отново“?

Уин въздъхна нетърпеливо. Мразеше да обяснява.

— Ако планират да те нападнат тази вечер, логично е да приемем, че това ще стане на нейния паркинг.

— Така е.

— Затова й се обадих преди десет минути. Казах й да наблюдава улицата за нещо подозрително.

— И?

— Бял ван, паркиран на отсрещната страна на улицата — отговори Уин. — Никой не излиза от него.

— Изглежда, сякаш са твърдо решени да нападнат — каза Майрън.

— Да — съгласи се Уин. — Да предотвратя ли удара?

— Как?

— Мога да обезвредя колата, която те следи.

— Не — възрази Майрън. — Остави ги действат. Трябва да видим къде ще ни отведе ходът им.

— Моля?

— Просто ме подкрепяй. Ако ме отвлекат, може да успея да се добера до шефа им.

Уин издаде неопределен звук.

— Какво? — запита Майрън.

— Усложняваш простите неща — каза Уин. — Няма ли да е по-лесно просто да пипнем онези двамата в колата? Можем да ги накараме да ни разкажат за шефа си.

— Имам малък проблем с тази част „ще ги накараме да разкажат“.

— Разбира се — презрително каза Уин. — Хиляди извинения за липсващата ми етика. Очевидно е много по-разумно да рискуваш собствения си живот, вместо да накараш един скапан бандит да почувства моментно неудобство.

Уин имаше навика да излага нещата по доста логичен, но и заплашителен начин. Майрън си напомни, че логичното често е много по-ужасяващо от нелогичното, особено когато ставаше дума за Уин.

— Те са просто наемници — каза Майрън. — Сигурно няма да знаят нищичко.

Пауза.

— Това е твърде възможно — призна Уин. — Но да предположим, че просто решат да те застрелят.

— Това вече не е логично. Причината, поради която се интересуват от мен, е, защото смятат, че знам къде е Грег.

— А мъртвите не говорят — добави Уин.

— Точно така. Те искат да ме накарат да говоря. Затова просто ме следвай. Ако ме заведат на някое добре охранявано място…

— Ще успея да проникна — прекъсна го Уин.

Майрън не се съмняваше в това. Той стисна волана. Пулсът му се ускори. Лесно е чрез логичен анализ да отхвърлиш възможността, че могат да те застрелят, но друго е да трябва да паркираш колата си близо до хора, които искат да ти причинят зло. Уин щеше да наблюдава вана. Майрън също. Ако се появеше пистолет, преди да се появи човек, щяха да успеят да се справят със ситуацията.

Майрън слезе от магистралата. Предполагаше се, че улиците на Манхатън образуват точна, лесна за следване схема. Вървяха в посока север-юг и изток-запад. Бяха номерирани. Прави. Но когато човек стигнеше до Гринич Вилидж и Сохо, схемата изглеждаше като рисувана от Дали. Номерираните улици липсваха, освен когато завиваха сред улиците с истински имена. Липсваше всякаква претенция за права или систематизация.

За щастие Спринг стрийт беше права отсечка. Велосипедист профуча покрай Майрън, но освен него по улицата нямаше никакви хора. Белият ван беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Точно както бе казала Джесика. Прозорците бяха затъмнени, така че човек не можеше да надникне вътре. Майрън не видя колата на Уин, но пък и не трябваше да я вижда. Подкара бавно надолу по улицата. Мина покрай вана. Когато го подмина, ванът незабавно запали двигателя си. Майрън отби на едно място в края на улицата. Ванът потегли.

Време за купон.

Той паркира колата и угаси двигателя. Прибра ключовете в джоба си. Ванът забърза напред. Майрън извади револвера си и го пъхна под седалката. Бездруго сега нямаше да му свърши никаква работа. Ако го хванеха, щяха да го претърсят. Ако започнеха да стрелят, отвръщането на стрелбата щеше да е само загуба на време. Уин или щеше да е премахнал заплахата, или не.