Харлан Кобен - Под прикритие

Барманът го уведоми, че нямат никакво „Ю-Ху“. Майрън си взе „Оранжина“. Не просто оранжада, а „Оранжина“. Европейско. Отпи. Напитката беше доста добра.

Някаква ръка го плесна по гърба. Беше ТС. За разлика от повечето си съотборници той беше пренебрегнал елегантния костюм и носеше бял кожен панталон и бяла кожена жилетка. Без риза. Надянал бе и тъмни очила.

— Добре ли прекарваш? — попита той.

— Интересно е — отговори Майрън.

— Ела. Ще ти покажа нещо.

Тръгнаха мълчаливо нагоре по хълма, отдалечавайки се от купона. Наклонът ставаше все по-стръмен, а музиката — по-тиха. Рапът беше заменен от алтернативна група, която се наричаше „Кранберис“. Майрън харесваше музиката им. В момента пееха „Зомби“. Долорес О’Райърдън пя „в главата ти, в главата ти“, докато се измори, и започна да повтаря думата „зомби, зомби“ около хиляда пъти. Добре, „Кранберис“ можеха да поработят върху текстовете си, но песента все пак беше приятна. Хубава музика.

Наоколо нямаше никакви лампи. Единственото осветление идваше от лампите около басейна. Стигнаха до малкото плато и ТС посочи напред.

— Там — каза той.

Майрън погледна напред и гледката почти го зашемети. Бяха достатъчно високо, за да видят без пречки великолепната панорама на нощното небе над Манхатън. Морето от светлини проблясваше като огърлица. Мостът „Джордж Вашингтон“ изглеждаше достатъчно близо да бъде докоснат. Двамата мъже застанаха мълчаливо за няколко секунди.

— Хубаво, нали? — запита ТС.

— Много.

ТС свали очилата си.

— Често идвам тук. Сам. Хубаво място за мислене.

— И аз така смятам.

Отново се загледаха напред.

— Тъмпър успя ли вече да говори с теб? — запита Майрън.

ТС кимна.

— Разочарован ли си?

— Не — отговори ТС. — Знаех, че ще откажеш.

— Откъде знаеше?

Той сви рамене.

— Просто имах такова чувство. Но не се оставяй да те заблуди. Тъмпър е готин човек. Тя май е най-близкото нещо до приятел, което имам.

— Ами всички онези типове, с които си обграден?

ТС се усмихна накриво.

— Имаш предвид белите момчета ли?

— Да.

— Не са приятели. Ако утре спра да играя, ще ме гледат така, сякаш пробивам дупка на канапето им.

— Поетично.

— Това си е истината, човече. Когато си в моето положение, нямаш приятели. Факт. Бял или черен — няма значение. Хората се мотаят около мен, защото съм суперзвезда. Знаят, че могат да получат нещо безплатно. Това е всичко.

— И ти нямаш нищо против?

— Няма никакво значение дали имам нещо против, или не. Просто си е така. Не се оплаквам.

— Не си ли самотен? — запита Майрън.

— Наоколо има прекалено много хора, за да се чувствам самотен.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам какво имаш предвид.

ТС завъртя главата си от едната на другата страна, сякаш се опитваше да раздвижи врата си преди мача.

— Хората винаги говорят за цената на славата, но искаш ли да знаеш каква е истинската цена? Забрави онези дивотии за уединението. Е, вече не ходя толкова често на кино. Голяма работа. Там, откъдето съм, бездруго не можеш да си позволиш да ходиш често на кино. Истинската цена е, че вече не си личност. Ти си просто нещо. Лъскаво нещо като онези мерцедеси там. Бедните братя мислят, че съм златна стълба с хубавини на всяко стъпало. Богатите бели момчета мислят, че съм скъпо животинче. Като О. Дж. Помниш ли онези типове, които висяха в съблекалнята му?

Майрън кимна.

— Виж сега, не се оплаквам. Не ме разбирай погрешно. Това е много по-добро, отколкото да наливаш бензин, или да работиш в мина, или нещо подобно. Но винаги помня истината — единственото нещо, което ме отделя от всеки негър из улиците, е играта. Това е. Ако с коляното ми стане нещо, както се случи на теб, връщам се там долу. Винаги ще помня това. Винаги.

ТС замълча за момент и изгледа Майрън със сериозен поглед.

— Знам, че когато някоя страхотна мацка се държи така, сякаш съм нещо специално, тя всъщност не се интересува от мен. Разбираш какво искам да кажа, нали? Тя просто е заслепена от мангизите и славата. Всички са така, независимо дали мъже, или жени.

— Значи ние с теб никога не можем да бъдем приятели, така ли? — запита Майрън.

— Щеше ли да ми зададеш същия въпрос, ако бях просто някой невеж глупак, наливащ бензин?

— Може би.

— Глупости — отвърна ТС с усмивка. — Хората вечно мрънкат заради поведението ми. Казват, че се държа така, сякаш всички са ми длъжни. Като че ли съм примадона. Но всъщност ми се ядосват, защото знаят, че са прозрачни за мен. Знам истината. Всички смятат, че съм някакъв невеж негър — собствениците, треньорите, кой ли не — така че защо пък аз трябва да ги уважавам? Единствената причина, поради която въобще говорят с мен, е, че мога да вкарам топката в коша. Аз съм просто една маймуна, която прави пари за тях. Спра ли — край. Ще бъда само поредното лайно от гетото, което не трябва да полага черния си задник на тоалетните им.