Харлан Кобен - Под прикритие

— Би ли я нарекъл политически радикална?

— Не.

— Тя дружеше ли с перверзни типове?

— Чудя се дали въобще тази дума съществува. Перверзни?

Димонти поклати глава.

— Нямаш ли чувството, че не съм в настроение за дивотиите ти, Болитар?

— Добре, добре.

Майрън вдигна ръце в знак, че се предава. Корветата мина покрай празния стадион.

— Не, Емили не дружеше с перверзни типове, каквито и да са те.

Минаха покрай хиподрума и поеха по обратния път към „Медоуландс“. Майрън реши, че просто ще обикалят около безкрайните паркинги на стадиона.

— Добре, тогава да се върнем на Даунинг.

— Току-що ти казах, че не съм говорил с него от години.

— Но знаеш някои неща за него, нали? Разследваш го. Вероятно си чел разни истории за него. Би ли казал, че е революционер?

Майрън не можа да повярва на ушите си.

— Не, господин председател.

— Знаеш ли с кого дружи?

— Всъщност не. Би трябвало да е близък със съотборниците си, но Леон Уайт — съквартирантът му, когато са на път — не изглежда особено влюбен в него. О, ето нещо, което може да те заинтересува: след мачовете Грег кара такси в града.

Димонти изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че качва клиенти?

— Да.

— Защо, мамка му, върши подобни неща?

— Грег е малко… — Майрън затърси подходящата дума. — Странен.

— Аха.

Димонти яростно разтърка лице, сякаш лъскаше калник. Продължи да го върши няколко секунди, без да поглежда към пътя. За щастие се намираха по средата на празен паркинг.

— Това да не го кара да се чувства обикновен човек или нещо такова? Възможно ли е? Сигурно иска да се приближи към масите, а?

— Предполагам, че е така — отговори Майрън.

— Продължавай. Какво ще кажеш за интересите му? Хобитата му?

— Обича природата. Пада си по лов, риболов, лодки и разни подобни.

— Човек на природата, а?

— Нещо такова.

— Като хипитата, дето живеели в комуни сред природата.

— Не. Обича природата, но е самотник.

— Имаш ли представа къде може да е?

— Абсолютно никаква.

Димонти даде газ и заобиколи стадиона. Спря пред форда на Майрън и паркира.

— Добре, благодаря ти за помощта. Ще говорим по-късно.

— О, чакай малко. Мислех, че работим заедно по тази история.

— Грешно си мислил.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

Гласът на детектива внезапно се смекчи.

— Не.

Мълчание. Останалите играчи вече си бяха тръгнали. Фордът стоеше самичък на празния паркинг.

— Толкова ли е лошо? — запита Майрън.

Димонти запази застрашителното си мълчание.

— Знаеш коя е тя, нали? — продължи Майрън. — Установил си самоличността й, нали?

Детективът се облегна назад и отново разтърка лицето си.

— Нищо не е потвърдено — промърмори той.

— Трябва да ми кажеш, Роли.

Димонти поклати глава.

— Не мога — отвърна той.

— Няма да кажа нищо на никого. Знаеш…

— Изчезвай от колата ми, Майрън — извика Димонти, като се наведе през Майрън и му отвори вратата. — Веднага.

ТС живееше в палат от червени тухли, датиращ от началото на века, заобиколен от висока два метра тухлена ограда. Домът му се намираше на една от най-хубавите улици в Енгълуд, Ню Джърси. Еди Мърфи живееше малко по-надолу. Там живееха и трима от директорите на „Форбс 500“ и няколко японски банкери. До портата имаше кабинка с пазач. Майрън му съобщи името си. Пазачът провери списъка с поканените.

— Моля, паркирайте на пътя пред къщата. Купонът е отзад.

Мъжът повдигна жълто-черната бариера и му махна да мине. Майрън паркира до черно БМВ. Имаше около дузина други коли, всички блеснали от скорошното миене и полиране, или пък всичките бяха нови. Най-вече мерцедеси. Няколко БМВ-та. Бентли. Ролс-ройс. Сред тях фордът на Майрън стоеше като пъпка в козметична реклама.

Предната морава беше безукорна. Великолепно планирани храсти сякаш охраняваха тухлената фасада. В рязък контраст с величествената гледка беше силният рап, гърмящ от тонколоните. Ужасно. Храстите изглеждаха като попарени от шума. По принцип Майрън не мразеше рап. Знаеше, че има и по-лоша музика — Джон Теш и Яни го доказваха всеки ден. Майрън намираше някои от рап песните за хубави и дори интересни, но признаваше, че рап музиката не е създадена за него. Не я разбираше, но вероятно така и трябваше да бъде.

Купонът се провеждаше в добре осветения район около басейна. Тълпата от трийсетина човека се размотаваше наоколо сравнително кротко. Майрън носеше син блейзър, раирана риза, вратовръзка на цветя и мокасини „Дж. Мърфи“. Болитар — студентът от елитен университет. Уин щеше да се гордее с него. Но Майрън се чувстваше твърде лошо облечен в сравнение със съотборниците си. Макар и с риск да прозвучи расистки, черните момчета от отбора (в „Драконите“ имаше само двама други бели играчи) знаеха как да се обличат със стил. Не стила на Майрън, но определено със стил. Изглеждаха така, сякаш се подготвяха за ревю в Милано. Великолепно скроени костюми. Закопчани до врата копринени ризи. Без вратовръзки. Обувки, лъснати като огледала.