Харлан Кобен - Под прикритие

— Говорил ли си въобще с него?

— Не.

— Странно.

Леон подаде топката на Майрън.

— Какво е странно? — запита той.

Майрън сви рамене и направи четири дрибъла.

— Чух, че вие двамата сте много близки — каза той.

Леон се усмихна леко.

— Къде чу това?

— Струва ми се, че го пишеше по вестниците.

— Не вярвай на всичко, което четеш — посъветва го Леон.

— Защо?

— Пресата обича да представя близко приятелство между бял и черен играч. Винаги търсят идилия като онази между Гейл Сейърс и Брайън Пиколо.

— А вие двамата не сте ли близки?

Леон го изгледа странно.

— Защо толкова се интересуваш?

— Просто си приказвам. Грег е единствената ми истинска връзка с този отбор.

— Връзка?

Майрън отново започна да дриблира.

— Ние с него бяхме съперници навремето.

— Е, и?

— Сега ще бъдем съотборници. Това е странно.

Леон погледна към Майрън, който спря да дриблира.

— Мислиш ли, че на Грег му пука за някакво старо колежанско съперничество? — запита той с глас, в който се долавяше липса на вяра.

Майрън осъзна колко тъпо звучеше.

— Това беше сериозно нещо — обясни той. — В онези години.

Още по-тъпо. Майрън не погледна към Леон, а се приготви да стреля.

— Надявам се, че няма да нараня чувствата ти — каза Леон, — но от осем години съм с Грег. Никога не съм го чувал да споменава името ти. Дори когато сме говорили за колежа и разни подобни неща.

Майрън спря точно преди да хвърли топката. Погледна към Леон, като се опитваше да запази лицето си безизразно. Колкото и да не му се искаше да го признае дори пред себе си, думите на Леон наистина нараниха чувствата му.

— Стреляй — каза Леон. — Искам да изчезвам оттук.

ТС пристъпи към тях. Във всяка ръка държеше по една топка с лекотата, с която повечето възрастни държат грейпфрути. Пусна една от топките и плесна ритуално ръката на Леон. После погледна към Майрън. На лицето му се изписа широка усмивка.

— Знам, знам — каза Майрън. — Изчукан, нали?

ТС кимна.

— Какво точно е това? — запита Майрън.

— Довечера — отговори ТС. — Купон у нас. Всичко ще се разкрие тогава.

Димонти го чакаше на паркинга на „Медоуландс“. Той се наведе през прозореца на червената си корвета.

— Влизай — нареди детективът.

— Червена корвета — отбеляза Майрън. — Защо ли не съм изненадан?

— Просто влизай вътре.

Майрън отвори вратата и се плъзна на черната кожена седалка. Макар колата да беше паркирана и двигателят — угасен, Димонти стискаше волана с две ръце и гледаше право напред. Лицето му беше бяло като чаршаф. Клечката за зъби висеше от устата му. Непрестанно клатеше главата си. Отново фините му маниери.

— Нещо не е ли наред, Роли? — запита Майрън.

— Какъв човек е Грег Даунинг?

— Какво?

— Ти да не си глух бе? — извика Димонти. — Какъв човек е?

— Не знам. Не съм говорил с него от години.

— Но навремето си го познавал, нали? В училище. Какъв беше тогава? Дружеше ли с перверзни типове?

Майрън го изгледа озадачено.

— Перверзни типове?

— Просто ми отговори на въпроса.

— Какво, по дяволите, означава това? Перверзни типове?

Димонти стартира двигателя. Звукът беше доста силен. Натисна педала за газта и моторът изрева. Корветата беше форсирана като състезателна кола. Звукът беше оглушителен. Мъжкарски. Не можеше някоя жена в околността да чуе този мъжки зов и да не започне да се съблича. Димонти най-после подкара колата.

— Къде отиваме? — запита Майрън.

Димонти не му отговори. Потегли по пътя, който водеше от „Медоуландс“ към стадион „Джайънтс“ и хиподрума.

— Да не си ми приготвил някоя изненада? — запита Майрън. — Много си падам по изненадите.

— Престани да се ебаваш и ми отговори на въпроса.

— Какъв въпрос?

— Какъв човек е Даунинг? Трябва да знам всичко за него.

— Питаш не когото трябва, Роли. Не го познавам толкова добре.

— Добре, разкажи ми всичко, което знаеш.

Гласът на детектива подсказваше, че говори сериозно. Тонът му не беше така престорено мъжкарски както обикновено, а се долавяше и леко треперене. Майрън не хареса това.

— Грег израсна в Ню Джърси — започна Майрън. — Той е страхотен баскетболист. Разведен с две деца.

— Ходил си с жена му, нали?

— Преди много време.

— Би ли казал, че тя бие наляво?

— Роли, тази история става прекалено странна.

— Просто ми отговори на проклетия въпрос.

Тонът беше на ядосан и нетърпелив човек, но май страхът преобладаваше над всичко.