Харлан Кобен - Под прикритие

Майрън реши да изпробва късмета още веднъж и да потвърди онова, което вече знаеше. Ако Хектор се отдръпнеше в този момент, какво пък толкова? Нищо нямаше да спечели, но и нищо нямаше да загуби. Майрън се наведе напред. Хектор и жена му направиха същото.

— Това може да прозвучи малко грубо — прошепна Майрън, — но тази жена с големи гърди ли беше?

Веднага последваха две утвърдителни кимвания.

— Много големи — отговори Хектор.

Подозрението беше потвърдено.

Майрън зададе още няколко въпроса, но цялата полезна информация вече бе получена. Преди да си тръгне, им съобщи, че няма да имат проблеми и могат да продължат да нарушават раздел 124 Б от кода. Хектор едва не целуна ръката му. Майрън се почувства отвратително. Какво прави днес, Батман? Е, Робин, започнах деня, тероризирайки един трудолюбив емигрант. Господи, Батман, ти си най-страхотният! Майрън поклати глава. Какво трябваше да направи сега? Да започне да хвърля празни бирени бутилки по лаещото куче на противопожарната стълба?

Той излезе от ресторанта. Зачуди се дали да не отиде до парка отсреща, но какво щеше да прави, ако изведнъж го обземеше непреодолимата нужда да храни плъхове? Не, не можеше да рискува. Трябваше да стои далеч оттам. Тъкмо тръгваше към станцията на метрото на улица „Дайкман“, когато някакъв глас го спря.

— Ти търсиш Сали, нали?

Майрън се обърна. Беше бездомникът с маратонките „Том Макан“. Седеше насред улицата, облегнал гръб на тухлената сграда. В ръката си държеше празна чаша от кафе. Просеше.

— Познаваш ли я? — запита Майрън.

— Тя и аз — примигна просякът и кръстоса пръсти. — Запознахме се заради онзи проклет телефон.

— Наистина ли?

Използвайки стената за опора, мъжът се изправи. Космите по лицето му бяха посивели, но все още не образуваха старческа брада. Дългата му коса беше черна като въглен.

— Сали непрестанно използваше телефона. Това направо ме влудяваше.

— Твоят телефон?

— Общественият телефон там отзад — отговори просякът, облизвайки устни. — Намира се точно до задната врата. Аз обикновено седя в уличката отзад, затова мога да го чуя, нали разбираш? Той е нещо като мой бизнес телефон.

Майрън не можа да отгатне възрастта на мъжа. Лицето му беше момчешко, но поостаряло. Дали от изминалите години, или от тежкия живот, не можеше да се разбере. Липсваха му няколко предни зъба и това напомни на Майрън за чудесната коледна песничка „Всичко, което искам за Коледа, са двата ми предни зъба“. Наистина хубава песен. Без играчки, без видеоигри. Хлапето просто искаше зъби.

— Преди си имах собствен мобифон — продължи бездомникът. — Даже два. Но ми ги откраднаха. А и проклетите неща са толкова ненадеждни, особено около високи сгради. Плюс това всеки, който има подходящото оборудване, може да те подслушва. А аз трябва да пазя в тайна това, което върша. Шпионите са навсякъде. Пък и те ти причиняват мозъчен тумор. Електроните им. Мозъчен тумор с размера на плажна топка.

Майрън успя да запази лицето си безизразно.

— Аха — промърмори той.

— Така че Сали също започна да използва моя телефон. Побъркваше ме. Имам предвид, аз съм бизнесмен. Получавам важни обаждания. Не мога да позволя линията да е заета. Прав ли съм?

— Напълно — отговори Майрън.

— Нали разбираш, аз съм холивудски сценарист — обясни просякът и протегна ръка. — Норман Лоуенстайн.

Майрън се опита да си припомни фалшивото име, което бе използвал при Хектор.

— Бърни Уорли — представи се той.

— Радвам се да се запознаем, Бърни.

— Знаеш ли къде живее Сали Гуеро?

— Разбира се. Ние бяхме… — усмихна се Норман Лоуенстайн и отново кръстоса пръсти.

— Да, това го схванах. Можеш ли да ми кажеш къде живее?

Норман Лоуенстайн стисна устни и почеса мръсния си врат с показалец.

— Не съм много добър в помненето на адреси — каза той. — Но мога да те заведа там.

Майрън се зачуди каква ли загуба на време щеше да бъде това.

— Имаш ли нещо против да ме заведеш?

— Не, разбира се. Няма проблем. Да вървим.

— Накъде?

— Влак А — отговори Норман. — Надолу към Сто двайсет и пета улица.

Тръгнаха към метрото.

— Често ли ходиш на кино, Бърни? — запита Норман.

— Предполагам, че както повечето обикновени хора.

— Нека да ти обясня нещо за правенето на филми — започна Норман оживено. — Не всичко е лъскаво и прекрасно. Това е кучешки бизнес, който създава мечти за хората. Всички онези удари в гърба, пари, цялата слава и внимание… това кара хората да се държат странно. В момента пиша един сценарий за „Парамаунт“. Говорят с Брус Уилис за главната роля. Брус Уилис. Той наистина се интересува от сценария.