Харлан Кобен - Под прикритие

— Здрасти, Синди — опита Майрън.

Тя изръмжа. Вдигна средния си пръст, обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

— Какво, по дя…

— Казва ти да вдигнеш линия едно — обясни Есперанца.

— Тя ли отговаря на телефона?

— Да.

— Но тя не говори!

— Лично. По телефона е много добра.

— Исусе Христе!

— Вдигни телефона и престани да хленчиш!

Майрън го направи. Беше Лиза, връзката им в телефонната компания. Повечето хора мислят, че само полицаите могат да се сдобият с телефонни записи. Не е вярно. Почти всеки частен детектив в страната има връзка в местната телефонна компания. Просто трябва да платиш на някого. Едномесечен запис може да ти струва между хиляда и пет хиляди долара. Майрън и Уин се бяха запознали с Лиза по времето, докато работеха за ФБР. Тя не взимаше пари, но винаги се грижеха за нея по един или друг начин.

— Имам това, което Уин искаше — съобщи тя.

— Давай.

— Обаждането в девет и осемнайсет вечерта е било от обществен телефон, намиращ се в един ресторант близо до улица „Дайкман“ и „Бродуей“.

— Това не е ли близо до улица 200?

— Така мисля. Искаш ли телефонния им номер?

Карла се беше обадила на Грег от ресторант на улица 200? Все по-странно.

— Ако го знаеш.

Лиза му го даде.

— Надявам се това да ти помогне — каза тя.

— Помага ми. Благодаря ти, Лиза.

Майрън протегна листа към Есперанца.

— Виж какво си имам — каза той. — Истинска следа.

Ако човек беше справедлив, можеше да признае, че ресторант „Паркова гледка“ отговаряше на името си. На отсрещната страна на улицата наистина се намираше парк „Лейтенант Уилям Тай“. Той беше по-малък от средностатистическия заден двор, с толкова високи храсти, че градината зад тях въобще не се виждаше. Паркът беше ограден с телена ограда. В горната й част на няколко места бяха поставени надписи с големи букви, които гласяха: „Не хранете плъховете“. Без майтап. С по-малки букви предупреждението бе повторено и на испански: „No Les Comida a Las Ratas“. Надписите бяха закачени тук от някаква група, която се наричаше „Зона с високо качество на живот“. Майрън поклати глава. Само в Ню Йорк това можеше да е проблем — хора, които не могат да се въздържат да не се поддадат на съблазънта да хранят плъхове. Той погледна отново към надписа, после към ресторанта. Плъхове. Ама че апетитно.

Майрън пресече улицата. Две нива над ресторант „Паркова гледка“ някакво куче промуши главата си през решетките на противопожарната стълба и започна да лае преминаващите пешеходци. Зелената тента на ресторанта бе прокъсана на няколко места. Надписът беше толкова избелял, че почти не можеше да се разчете, а опорният стълб бе така изкривен, че Майрън трябваше да се наведе, за да мине през вратата. На витрината имаше плакат със сандвич. Според таблото на същата витрина днешният специалитет включваше патладжан със сирене „Пармиджано“ и пиле по кралски. Супата беше телешко варено. На вратата бяха залепени разрешителни от нюйоркския архитектурен отдел.

Майрън влезе и бе посрещнат от познатата и все пак неопределена миризма на манхатънски ресторант. Из въздуха витаеше мазнина. Поеми си дълбоко дъх и някоя от артериите ти ще се запуши. Келнерка с коса, изрусена до такава степен, че приличаше на слама, му предложи маса. Майрън я попита за управителя. Използвайки молива си, тя посочи през рамо към мъжа зад плота.

— Това е Хектор — каза тя. — Той е собственикът.

Майрън й благодари и се настани на високо столче пред бара. Поиска му се да се завърти на столчето, но реши, че ще изглежда прекалено незряло. Два стола по-нататък, небръснат, вероятно бездомен мъж с черни маратонки „Макан“ и вехто палто му се усмихна и кимна. Майрън кимна и се усмихна в отговор. Мъжът се върна обратно към кафето си. Повдигна рамене и се сви над чашата си, сякаш подозираше, че някой може да му я отнеме.

Майрън взе протърканото меню. Отвори го, но всъщност не се зачете. В пластмасовите отделения имаше овехтели картички, съобщаващи различните специалитети. „Овехтял“ беше подходящо определение за заведението, но не предаваше изцяло общото впечатление. В това място имаше нещо приканващо и дори чисто. Тезгяхът блестеше. Също така блестяха приборите, сребърният шейкър и автоматът за безалкохолни. Повечето посетители четяха вестници или си говореха един с друг, сякаш обядваха у дома. Знаеха името на келнерката си, макар човек да можеше да заложи и последния си долар, че не им се е представяла и не е съобщавала, че тя ще ги обслужва.