Харлан Кобен - Под прикритие

Собственикът — Хектор — беше зает с грила. Почти два следобед. Не беше най-оживеният час, но бизнесът все още вървеше усилено. Хектор излая няколко заповеди на испански, без и за секунда да сваля поглед от храната. После се обърна с учтива усмивка, избърса ръцете си и попита Майрън дали може да му помогне. Майрън го попита дали имат обществен телефон.

— Не, господине, съжалявам — отговори Хектор.

Испанският акцент не беше изчезнал напълно, но човекът се беше погрижил по въпроса.

— На ъгъла има телефон. Вляво.

Майрън погледна номера, който Лиза му бе дала. Прочете го на глас. Хектор направи няколко неща в същото време. Обърна хамбургерите, сгъна един омлет, провери пържените картофи. Очите му бяха навсякъде — касата, клиентелата по масите и на бара, кухнята вляво.

— О, това ли — каза собственикът. — Той е отзад. В кухнята.

— Кухнята?

— Да, господине.

Все още с учтив глас.

— Обществен телефон в кухнята?

— Да, господине.

Хектор беше нисък и изглеждаше доста слаб под бялата си престилка и черен полиестерен панталон. Носът му беше чупен няколко пъти. Ръцете му приличаха на стоманени въжета.

— Този телефон е за персонала ми.

— Нямате ли бизнес телефон?

— Разбира се, че имаме — отвърна Хектор с повишен тон, сякаш въпросът го бе обидил. — Ние правим доставки по домовете. Много хора си поръчват храна от нас. Имаме и факс. Но не искам линиите да се заемат от персонала ми. Когато чуете заето, давате поръчката си някъде другаде, нали? Затова поставих обществен телефон отзад.

— Разбирам — каза Майрън и внезапно го осени нова идея. — Клиентите ви никога ли не го използват?

— Е, господине, ако клиентът настоява много, никога не бих му отказал — отговори Хектор с любезността на добър бизнесмен. — Клиентът е на първо място при нас. Винаги.

— Някой от клиентите ви настоявал ли е някога?

— Не, господине. Дори не мисля, че някой от клиентите ни знае за този телефон.

— Можете ли да ми кажете кой е използвал телефона в девет и осемнайсет вечерта миналата събота?

Въпросът прикова вниманието на собственика.

— Извинете?

Майрън започна да повтаря въпроса си, но Хектор го прекъсна.

— Защо искате да знаете това?

— Казвам се Бърни Уорли — представи се Майрън. — Аз съм контрольор в „АТ & Т“ 9 9 Една от най-големите телефонни компании в САЩ. — Б.пр. . Някой се опитва да ни мами, а ние никак не се радваме на това.

— Да ви мами?

— У511.

— Какво?

— У511 — повтори Майрън.

Хванеш ли веднъж бика за рогата, трябва да продължиш да го дърпаш.

— Това е електронно контролно устройство, създадено в Хонконг. Ново на пазара, но вече сме наясно с него. Продава се по улиците. Някой е използвал такова устройство на вашия телефон в девет и осемнайсет вечерта на осемнадесети март тази година. Набрали са Куала Лумпур и са говорили близо двайсет минути. Цената на разговора е двайсет и три долара и осемдесет и два цента, но глобата за използване на У511 ще бъде поне седемстотин долара, като дори съществува възможност и за затвор до една година. Освен това ще трябва да вземем и телефона.

Хектор се паникьоса.

— Какво? — възкликна той ужасено.

Майрън не изпитваше удоволствие от това, което правеше — да плаши един честен, трудолюбив емигрант по този начин — но знаеше, че страхът от правителството или едрия бизнес би свършил работа в подобна ситуация. Хектор са завъртя и извика нещо на испански на един тийнейджър, който приличаше на него. Хлапакът пое грила.

— Не разбирам това, господин Уорли.

— Това е обществен телефон, господине. Току-що признахте пред контрольор, че използвате обществен телефон за лични нужди, т.е. за нуждите на служителите ви, а отказвате достъп до него на други хора. Това нарушава нашия кодекс, раздел сто двайсет и четири Б. По принцип не бих докладвал за това, но като се прибави и използването на У511…

— Но аз не съм използвал У511!

— Ние не знаем това, господине.

Майрън играеше ролята на бюрократ идеално. Нищо не караше един човек да се чувства така безпомощен, както сблъсъка с някой противен бюрократ. В света не съществува по-черна дупка от празния поглед на бюрократ.

— Телефонът е във вашето заведение — продължи Майрън с отегчен монотонен глас. — Току-що ми обяснихте, че го използват само служителите ви.

— Точно така! — извика Хектор. — Служителите ми! Не и аз!

— Но вие сте собственикът на това заведение. Отговорността е ваша.

Майрън се огледа наоколо с най-доброто си отегчено изражение. Беше го научил, докато чакаше на опашка в отдела за моторни превозни средства.