Харлан Кобен - Под прикритие

— Пожелавам ти късмет с него — каза Майрън.

Норман кимна.

— Благодаря ти, Бърни, много мило от твоя страна. Наистина мило. Бих искал да ти разкажа за какво става дума в сценария, но ръцете ми са вързани. Знаеш как е. Холивуд и всички онези кражби там. Студиото иска да държи всичко в тайна.

— Разбирам — съгласи се Майрън.

— Не че ти нямам доверие, Бърни. Но студиото настоява. Всъщност не мога да ги обвинявам. Трябва да пазят интересите си, нали?

— Точно така.

— Става дума за екшън, поне това мога да ти кажа. Но има и душа. Не само стрелби. Харисън Форд искаше да участва, но той е прекалено стар вече. Предполагам, че Брус Уилис ще свърши работа. Не е първият ми избор, но какво да се прави?

— Аха.

Сто двадесет и пета улица не беше най-приятната спирка в града. Майрън реши, че все пак през деня е достатъчно безопасно, но фактът, че носеше пистолет, го караше да се чувства доста по-сигурен. Не обичаше да носи оръжие и рядко го правеше. Не се чувстваше удобно. Презраменният кобур се впиваше в мишницата му и му причиняваше сърбежи, сякаш носеше презерватив от туид. Но след снощния купон със Защитния панталон и Тухлената стена щеше да е тъпо да се движи невъоръжен.

— Накъде сега? — запита Майрън.

— Към центъра.

Тръгнаха на юг по „Бродуей“. Норман продължи да го забавлява с истории от Холивуд. Майрън кимаше и вървеше напред. Колкото по на юг отиваха, толкова по-добър ставаше районът. Минаха покрай познатите железни порти на Колумбийския университет на 114 улица. Две пресечки по-късно завиха наляво към Кълъмбъс авеню.

— Точно тук — каза Норман. — В средата на улицата.

Улицата се състоеше от ниски кооперации, в които живееха най-вече стипендианти и професори от „Колумбия“. Странно за една келнерка да живее тук, помисли си Майрън. Но пък и нищо друго, което се отнасяше до участието й в тази история, не изглеждаше логично. Защо тогава да се чуди, че бе избрала да живее тук? Ако въобще живееше тук, а не с Брус Уилис в Холивуд.

Норман прекъсна мислите му.

— Опитваш се да й помогнеш, нали?

— Какво?

Норман закова на място. Вече не беше толкова оживен.

— Всички онези дрънканици за телефонната компания. Това беше пълна лъжа, нали?

Майрън не отговори.

— Слушай — каза Норман и постави ръка на рамото на Майрън. — Хектор е добър човек. Скъсва си задника от бачкане в оня ресторант. Той, жена му и синът му робуват там всеки ден. Няма почивка. Всеки ден той се страхува, че някой може да му отнеме всичко това. А всички тези тревоги замъгляват мисленето. Аз лично нямам какво да губя и затова не се страхувам от нищо. Така че по-лесно ми е да забележа някои неща. Нали знаеш какво имам предвид?

Майрън кимна леко.

Блесналият поглед на Норман се замъгли леко, когато част от действителността проникна в съзнанието му. Майрън го погледна внимателно за първи път. Осъзна, че зад лъжите и илюзиите лежаха мечтите на всеки човек, надеждите, желанията и нуждите, които са запазени единствено за човешкия род.

— Тревожа се за Сали — продължи Норман. — Може би това замъглява мисленето ми. Но знам, че не би си тръгнала, без да се сбогува с мен. Сали не би постъпила така.

Той замълча и срещна погледа на Майрън.

— Ти не си от телефонната компания, нали?

— Не, не съм.

— Искаш ли да й помогнеш?

— Да — отговори Майрън. — Искам да й помогна.

Норман кимна и посочи.

— Тук е. Апартамент 2Е.

Майрън се качи на площадката, а Норман остана на улицата. Майрън натисна черния звънец, на който пишеше 2Е. Никой не отговори. Не беше изненадващо. Опита входната врата, но беше заключена.

— По-добре ще е да останеш тук — каза той на Норман.

Норман кимна разбиращо. Заключените врати, които се отваряха чрез домофон, не представляваха солидна пречка за крадци. Истинската им цел беше да не позволят на бездомните да се настанят във фоайето. Майрън реши да почака. Все някога някой от обитателите щеше да излезе или влезе в сградата. А когато същият този обитател отвореше вратата, Майрън щеше да влезе спокойно, сякаш живееше тук. Никой не би разпитвал човек, облечен в каки панталон и закопчана догоре риза „Беги“. Но ако Норман стоеше до него, същият обитател щеше да реагира по различен начин.

Майрън слезе две стъпала надолу. Когато видя две млади жени да се приближават към вратата, той започна да рови из джобовете, сякаш си търсеше ключовете. После тръгна уверено към вратата, усмихна се и ги изчака да отворят. Нямаше нужда от целия този театър. Двете жени — студентки според него — минаха през вратата, без да вдигнат очи към него или пък да прекъснат разговора си. И двете говореха, без да спрат, като не се слушаха една друга. Не му обърнаха абсолютно никакво внимание. Страхотно самообладание. Разбира се, от този ъгъл не можеха да видят задника му, така че самоконтролът им беше напълно разбираем.