Харлан Кобен - Под прикритие

Майрън погледна обратно към Норман, който му махна благодарно.

— Влизай сам — каза Норман. — Не искам да причинявам проблеми.

Майрън остави вратата да се затвори. Коридорът беше точно такъв, какъвто бе очаквал. Боядисан в мръснобяло. Никакви шарки или райета. По стените не висеше нищо, освен огромно табло за обяви, което напомняше за шизофреничен политически манифест. Дузини брошури рекламираха всичко от танци, спонсорирани от американското гей общество, до литературни четения на една група, която се наричаше „Ръш Лимбо“. Ех, колежански живот.

Майрън се качи по стълба, осветена от две голи крушки. Дългото ходене и катерене по стълби започваха да се отразяват на болното му коляно. Ставата беше стегната като ръждясала панта. Майрън усети, че влачи крака зад себе си. Използва парапета за опора и се зачуди какво ли щеше да е коляното му, когато наближи възрастта на артрита.

Планът на сградата беше всичко друго, но не и симетричен. Вратите изглеждаха разхвърляни случайно. В края на коридора, доста далеч от останалите апартаменти, Майрън откри врата с надпис 2Е. Разположението на апартамента беше странно, като че ли някой беше забелязал малко свободно място отзад и бе решил да добави една-две стаи. Майрън почука. Никакъв отговор. Не беше изненадващо. Огледа коридора. Не видя никого. Благодари на Бога, че Норман го нямаше, защото не искаше някой да го види как влиза с взлом.

Не беше особено добър в отварянето на ключалки. Беше понаучил малко през годините, но тази работа му напомняше на видеоигра. Трудиш се усърдно и се придвижваш едно ниво по-нагоре, но после става все по-трудно. Майрън не си падаше по тези неща. Нямаше природен талант за тях. В повечето случаи разчиташе на Уин да се справи с техническите проблеми.

Той огледа вратата и усети как сърцето му се свива. Дори за Ню Йорк резетата бяха впечатляващи. Три от тях поставени заплашително на около петнайсет сантиметра от топката и три на петнайсет сантиметра под горната рамка. Чисто нови, ако се съди по блясъка и липсата на драскотини. Това беше странно. Дали Сали/Карла беше прекалено предпазлива, или имаше по-сериозна причина да си осигури подобна защита? Добър въпрос. Майрън отново се вгледа в ключалките. Уин щеше да се зарадва на това предизвикателство. Майрън обаче знаеше, че опитите му щяха да са безплодни.

Зачуди се дали да не срита вратата, когато забеляза нещо. Приближи се и се намръщи към вратата. Отново нещо му се стори странно. Резетата не бяха пуснати. Какъв беше смисълът да си купуваш подобни скъпи резета и после да не се възползваш от тях? Той натисна бравата. Беше заключена, но с нея можеше да се справи лесно.

Извади картата. Не можеше да си спомни последния път, когато я бе използвал. Изглеждаше непокътната. Може пък и никога да не я беше използвал. Вкара я в цепнатината. Въпреки че ключалката изглеждаше стара, бяха му нужни пет минути, за да я отвори. Натисна бравата и вратата започна да се отваря.

Беше се открехнала едва десетина сантиметра, когато миризмата го нападна. В коридора нахлу сладникава миризма на кръв. Майрън усети как стомахът му се преобръща. Почувства тежест в гърдите си. Познаваше този мирис и той го изпълваше с ужас. Затърси носна кърпа из джобовете си, но не намери. Запуши носа и устата си с лакът. Не искаше да влиза. Не го биваше за такива неща. Знаеше, че каквото и да лежи зад вратата, то щеше да остане с него, да тормози нощите, а често и дните му. Щеше да остане с него като скъп приятел и да го потупва по рамото от време на време, когато решеше, че е сам и на спокойствие.

Майрън отвори вратата широко. Кошмарната воня проникна през мизерното му прикритие. Опита се да диша през устата, но мисълта за това, което вдишваше, беше непоносима.

За щастие не му се наложи да обикаля много, за да открие източника на миризмата.

— Ей, Болитар, нов одеколон, а?

— Много смешно, Димонти.

Детектив Роланд Димонти от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция поклати глава.

— Господи, каква смрад!

Беше без униформа, но никой никога не би го нарекъл „цивилен“. Носеше зелена копринена риза и прекалено тесни и прекалено тъмносини джинси. Крачолите бяха затъкнати в лилави ботуши от змийска кожа. Цветът избледняваше и се засилваше при всяка смяна на ъгъла като в някакъв психеделичен плакат на Хендрикс от шейсетте години. Димонти дъвчеше клечка за зъби. Според Майрън детективът бе придобил този навик случайно — погледнал се в огледалото, докато го прави, и решил, че изглежда адски мъжествено.