Харлан Кобен - Под прикритие

— Ще трябва да проверим и статута на всичките ви служители. Може да открием измамника по този начин.

Очите на Хектор се разшириха. Майрън си знаеше, че този удар щеше да го довърши. В целия Манхатън нямаше ресторант, където да не работи поне един незаконен емигрант. Челюстта на Хектор се отпусна.

— И всичко това само защото някой е използвал обществен телефон? — запита той.

— Това, което някой е направил, господине, е, че е използвал незаконно електронно устройство, познато като У511. А това, което вие направихте, беше да откажете да сътрудничите на контрольор, разследващ толкова важен въпрос.

— Да откажа да сътруднича? — извика Хектор, като се хвана за спасителния пояс, подхвърлен му от Майрън. — Не, господине, никога не бих го направил. Искам да сътруднича. Много искам.

Майрън поклати глава.

— Не мисля така — каза той.

Хектор достигна незнайни висоти в учтивостта си.

— Не, господине — каза той. — Много искам да ви помогна. Искам да сътруднича на телефонната компания. Кажете ми какво да направя, за да помогна. Моля ви.

Майрън въздъхна и замълча за известно време. В ресторанта кипеше оживена дейност. Касовият апарат издрънча, докато мъжът, който приличаше на бездомен, вадеше мазни монети от джоба си с мръсни ръце. Грилът цвърчеше. Ароматите на различни храни се надпреварваха кой ще надделее, но засега нямаше победител. Лицето на Хектор добиваше все по-уплашен вид. Достатъчно, помисли си Майрън.

— За начало можете да ми кажете кой е използвал обществения телефон в девет и осемнайсет вечерта миналата събота.

Хектор вдигна ръка и извика нещо на испански към жената (вероятно госпожа Хектор) зад касата. Тя му изкрещя нещо в отговор, затвори касата и се приближи. Докато вървеше към тях, Майрън забеляза, че Хектор внезапно го поглежда странно. Дали беше започнал да прозира истината през дрънканиците му? Може би. Майрън отвърна строго на погледа му и Хектор бързо сведе очи. Може и да имаше подозрения, но очевидно не достатъчно, за да рискува да обиди всесилния бюрократ.

Хектор прошепна нещо на жената. Тя настоятелно зашепна в отговор. Той издаде неясен звук, погледна към Майрън и поклати глава.

— Работата е ясна — каза Хектор.

— Какво?

— Била е Сали.

— Кой?

— Поне аз мисля, че е била Сали. Жена ми я видяла да говори по телефона по това време. Но казва, че е говорила само минута-две.

— Сали има ли фамилно име?

— Гуеро.

— Тук ли е сега?

Хектор поклати глава.

— Не е идвала тук от миналата събота вечер. Затова имам предвид, че работата е ясна. Набутва ме в неприятности, а после изчезва.

— Не се ли е обадила, че е болна?

— Не, господине. Просто напусна.

— Имате ли адреса й? — запита Майрън.

— Мисля, че да. Нека да видя.

Хектор извади голяма картонена кутия, на която пишеше „Ябълков чай Снапъл“. Зад него грилът изцвърча, когато прясното тесто за палачинки се докосна на нажежения метал. Папките в кутията бяха спретнато подредени и с цветни кодове. Хектор извади една от тях и я отвори. Прелисти я, намери листа, който търсеше, и се намръщи.

— Какво има? — запита Майрън.

— Сали никога не ни е давала адрес — отговори Хектор.

— А телефонен номер?

— Не.

Хектор вдигна поглед, очевидно припомняйки си нещо.

— Каза, че нямала телефон. Затова толкова често използваше онзи отзад.

— Можете ли да ми кажете как изглежда госпожа Гуеро? — опита Майрън.

Хектор внезапно погледна с неудобство. Хвърли бегъл поглед към жена си и се изкашля.

— Ами имаше кестенява коса — започна той. — Висока около метър и шестдесет. Среден ръст.

— Нещо друго?

— Мисля, че очите й бяха кафяви — отговори той. — Май това е всичко.

— На колко години беше според вас?

Хектор отново погледна в папката.

— Според това тук на четиридесет и пет. И така изглеждаше.

— Колко време работи тук?

— Два месеца.

Майрън кимна и разтърка брадичката си.

— Звучи като една измамничка, която действа под името Карла.

— Карла?

— Прочута телефонна мошеничка — продължи Майрън. — Следим я от известно време.

Той погледна наляво, после надясно. Опита се да си придаде вид на конспиратор.

— Чували ли сте я някога да използва името Карла или пък някой да я нарича Карла?

Хектор погледна към жена си, която поклати глава отрицателно.

— Не, никога.

— Имала ли е някакви посетители? Приятели?

Собственикът отново се обърна към жена си, която отново поклати глава.

— Не, никога не сме виждали никого. Тя се държеше настрани от другите през повечето време.