Харлан Кобен - Под прикритие

Докато стигне до най-долното стъпало, наоколо вече бе съвсем тъмно. Светлината отгоре почти не се виждаше. Страхотно. Майрън пристъпи в черната дупка на някаква стая. Наклони глава и се заслуша като ловно куче. Нищо. Опипа стената за ключ на лампа. Отново нищо. В стаята беше ужасно студено. Миризма на влага тегнеше в помещението. Майрън не хареса обстановката. Никак не я хареса.

Запристъпя бавно напред с протегнати ръце като чудовището на Франкенщайн.

— Коул — извика той. — Искам само да поговоря с теб.

Думите му отекнаха във влажната стая. Той продължи напред. Беше изминал около три метра, когато протегнатите му ръце напипаха нещо. Майрън опипа гладката, студена повърхност. Мрамор, помисли си той. Заопипва надолу. Беше някаква статуя. Усети рамото, ръката, мраморното крило. Зачуди се дали е надгробен паметник и бързо дръпна ръката си.

Остана неподвижен и отново се опита да чуе нещо. Единственият звук беше бученето в ушите му, сякаш към тях бяха притиснати раковини. Зачуди се дали да не се върне горе, но нямаше начин да го направи. Коул вече знаеше, че е в опасност. Щеше да се скрие отново и никога вече да не се появи на повърхността. Това беше единственият шанс на Майрън.

Той направи още една стъпка. Върхът на обувката му се удари в нещо твърдо. Пак мрамор, помисли си той. Заобиколи го. После някакъв звук, скърцащ звук, го накара да замръзне на място. Идваше от земята. Не беше мишка. Прекалено силен звук за мишка. Майрън наклони глава и зачака. Пулсът му се ускори. Очите му започваха да се приспособяват към тъмнината и успяха да различат няколко високи фигури. Статуи. Сведени глави. Майрън си представи израженията на религиозен екстаз по лицата им. Гледаха надолу към него с вид на хора, убедени, че отиват в по-добро място от това, което са обитавали доскоро.

Майрън пристъпи напред и ледени пръсти сграбчиха глезена му. Той изпищя.

Ръката го дръпна и той падна тежко на цимента. Зарита, освободи крака си и се отдръпна назад. Гърбът му се удари в поредния мрамор. Някакъв мъж се изкикоти дивашки. Майрън усети как космите по врата му настръхват. Друг мъж се засмя. После трети. Сякаш го заобикаляше група хиени.

Майрън се опита да се изправи, но внезапно мъжете се хвърлиха върху него. Не знаеше колко бяха. Ръце го дръпнаха обратно на пода. Той размаха юмруци и фрасна някого в лицето. Чу се хрущящ звук и един от мъжете падна. Но другите достигнаха до целта си. Майрън се озова проснат на влажния цимент, размахвайки диво ръце и раздавайки удари напосоки. Чу стонове. Смесената воня на човешки тела и алкохол беше непоносима, задушаваща. Ръцете вече бяха навсякъде. Едната свали часовника му. Друга измъкна портфейла. Майрън отново замахна. Удари ребра. Нов стон и човекът падна.

Някой светна фенер и насочи лъча към очите му. Стори му се, че към него се приближава влак.

— Добре — каза някакъв глас. — Дръпнете се от него.

Ръцете се плъзнаха като змии. Майрън се опита да седне.

— Преди да ти дойдат някакви идеи — каза гласът зад фенера, — виж това.

Пред лъча се появи пистолет. Друг глас каза:

— Шейсет кинта? Това ли е всичко, по дяволите? Мамка му.

Майрън усети как портфейлът пада върху гърдите му.

— Сложи си ръцете зад гърба.

Той изпълни нареждането. Някой го хвана за ръцете, дръпна ги една до друга грубо, опъвайки сухожилията му. На китките му изщракаха белезници.

— Оставете ни — каза гласът.

Майрън чу тътрене на крака. Въздухът се прочисти. Вратата се отвори, но насочената към очите му светлина му попречи да види нещо. Настъпи тишина. След известно време гласът каза:

— Извинявай за това, Майрън. Ще те пуснат след няколко часа.

— Докога ще бягаш и ще се криеш, Коул?

Коул Уайтман се засмя.

— Крия се от дълго време — отговори той. — Свикнал съм с това.

— Не съм тук, за да те спра.

— Представи си облекчението ми — отвърна той. — Е, как разбра кой съм?

— Не е важно — отговори Майрън.

— За мен е.

— Нямам интерес да те унищожавам — каза Майрън. — Искам само малко информация.

Отново мълчание. Майрън примигна.

— Как се замеси във всичко това? — запита Коул.

— Грег Даунинг изчезна. Бях нает, за да го намеря.

— Ти?

— Да.

Коул Уайтман се изсмя дълбоко и сърдечно. Звукът отекна по стените заплашително, преди милостиво да спре.

— Какво е толкова смешно? — запита Майрън.

— Наша си шега — отговори Коул и се изправи. — Слушай, трябва да тръгвам. Съжалявам.

Пак тишина. Коул загаси фенера и хвърли Майрън в пълна тъмнина. Той чу отдалечаващите се стъпки.