Харлан Кобен - Под прикритие

— Карла не е знаела това — отговори Майрън. — Решила е, че Емили е негова съпруга и би искала да го предпази.

— Възможно е — съгласи се Одри. — Но не съм сигурна, че това е най-добрият отговор.

— Да не искаш да кажеш, че са изнудвали нея, а не Грег?

Одри вдигна ръце.

— Казвам само, че и това е възможно. Изнудвачката може да е имала нещо срещу Емили. Нещо, което Грег би искал да използва в битката за децата.

Майрън скръсти ръце и се облегна на колата.

— Ами Клип? — запита той. — Ако са имали нещо срещу Емили, защо той би се заинтересувал от това?

— Не знам — сви рамене Одри. — Може да е имала нещо и срещу двамата.

— И двамата?

— Да. Нещо, което би могло да унищожи и двамата. Или пък Клип е вярвал, че каквото и да е било това, макар да е ставало дума за Емили, то би навредило на Грег.

— Някакви идеи?

— Нито една — отговори Одри.

Майрън потъна в мисли за известно време, но не можа да се сети нищо.

— Има шанс да разберем довечера — каза той.

— Как?

— Изнудвачът се обади. Иска да ми продаде информацията.

— Довечера?

— Да.

— Къде?

— Не знам още. Ще се обади. Свързал съм домашния ми телефон с мобифона.

В същия момент мобифонът иззвъня. Майрън го извади от джоба си.

Беше Уин.

— Графикът на скъпия ни професор беше закачен на вратата на кабинета му — съобщи той. — Ще бъде в клас още един час. След това е в кабинета си, за да може да се види с хлапетата и да им даде възможност да мрънкат за оценките си.

— Къде си?

— В „Колумбия“ — отговори Уин. — Между другото жените тук са доста привлекателни. Особено като се има предвид, че са от „Бръшляновата лига“.

— Радвам се, че не си загубил възможностите си за наблюдение.

— Така си е — отвърна Уин. — Свърши ли разговора с нашето момиче?

Нашето момиче беше Емили. Уин нямаше доверие на мобифоните и не назоваваше имена.

— Да — отговори Майрън.

— Добре. В колко часа да те очаквам тогава?

— Тръгвам веднага.

Уин седеше на пейка близо до входа на университета на 116 улица. Носеше бежов панталон „Еди Бауър“, мокасини без чорапи, синя оксфордска риза и вратовръзка.

— Сливам се с околните — обясни Уин.

— Като евреин на коледна служба в църквата — съгласи се Майрън. — Бауман все още ли е в клас?

Уин кимна.

— След десет минути трябва да излезе.

— Знаеш ли как изглежда?

Уин му подаде ежегодния сборник на университета.

— Страница двеста и десет — каза той, после добави: — Е, разкажи ми за Емили.

Майрън го направи. Висока брюнетка, облечена в черен, плътно прилепнал гащеризон, мина покрай тях. Носеше учебниците си притиснати до гърдите. Джули Нюмар от „Батман“. Уин и Майрън се вгледаха внимателно в нея. Мяу.

Когато Майрън свърши, Уин не си направи труда да задава въпроси.

— Имам среща в офиса — каза той и се надигна. — Нямаш нищо против, нали?

Майрън поклати глава и седна. Уин си тръгна. Майрън прикова очи във вратата. Десет минути по-късно студентите започнаха да излизат. Две минути след това професор Сидни Бауман ги последва. Имаше същата рошава брада като на снимката. Беше почти плешив, но носеше остатъците си от коса доста дълги. Беше облечен в джинси, кубинки и червена фланела. Опитваше се да прилича на обикновен работник.

Бауман вдигна нагоре очилата си и тръгна напред. Майрън изчака малко, преди да го последва. Нямаше закъде да бърза. Добрият професор наистина отиваше в кабинета си. Той пресече тревната площ и изчезна зад друга тухлена сграда. Майрън намери пейка и седна.

Мина един час. Майрън наблюдаваше студентите и се почувства ужасно остарял. Трябваше да си донесе вестник. Да седиш в продължение на цял час, без да четеш, означаваше да мислиш. Мозъкът му непрестанно раждаше нови идеи и после ги отхвърляше. Знаеше, че изпуска нещо. Усещаше го. Но всеки път, когато се протегнеше към него, то изчезваше дълбоко под повърхността.

Внезапно си спомни, че днес не бе проверил телефонния секретар на Грег. Извади мобифона и набра номера. Когато чу гласа му, натисна 317, кода, програмиран от Грег. На лентата имаше само едно съобщение, но то беше доста странно.

— Не се ебавай с нас — каза електронно промененият глас. — Говорих с Болитар. Той е готов да плати. Това ли искаш?

Край на съобщението.

Майрън застина. Вторачи се в голата тухлена стена. Вслуша се в сигнала за няколко секунди, без да прави нищо друго. Какво, по дяволите…

— Той е готов да плати. Това ли искаш?

Майрън натисна звездичката, за да чуе съобщението отново. После го направи пак. Вероятно щеше да го изслуша и за четвърти път, ако професор Бауман внезапно не се бе появил на вратата.