Харлан Кобен - Под прикритие

— Знаеш ли какво е имала срещу Грег? — запита Майрън.

Емили поклати глава.

— Не искаше да ми каже.

— Но си била готова да й платиш сто хиляди долара?

— Да.

— Макар да не си знаела за какво става дума?

— Да.

Майрън вдигна ръце.

— Откъде знаеш, че просто не е лъгала?

— Всъщност не знаех. Но щях да загубя децата си, за бога. Бях отчаяна.

Очевидно Емили беше показала отчаянието си и пред Лиз Горман, която с пълна сила се е възползвала от него.

— Значи все още нямаш представа какво е имала срещу него?

Емили поклати глава.

— Никаква.

— Може ли да е ставало дума за комарджийството на Грег?

Очите й го загледаха объркано.

— Какво за него?

— Ти знаеше ли, че Грег играе хазарт?

— Разбира се. И какво от това?

— Знаеш ли на какви суми е играл? — попита Майрън.

— Съвсем скромни — отговори Емили. — Пътуваше до Атлантик сити от време на време. Може да е залагал по петдесет долара на игра.

— Така ли мислиш?

Очите й се загледаха внимателно в лицето му, опитвайки се да прочетат мислите му.

— Какво искаш да кажеш?

Майрън погледна през прозореца. Басейнът беше все още покрит, но някои от червеношийките се бяха върнали от ежегодното си пътешествие на юг. Около дузина птички се беше струпала върху хранилката. Крилете им махаха щастливо като кучешки опашки.

— Грег е страстен комарджия — каза Майрън. — През годините е изгубил на хазарт милиони. Фелдър не е присвоил парите му. Грег ги е проиграл.

Емили поклати глава леко.

— Не може да бъде — каза тя. — Живях с него почти десет години. Щях да усетя нещо.

— Комарджиите се научават как да се крият — възрази Майрън. — Лъжат, мамят и крадат. Готови са на всичко, за да продължат да залагат. Това е страст като наркотика.

Нещо проблесна в очите й.

— Значи това е имала срещу Грег онази жена? Фактът, че е играл комар?

— Така мисля — отговори Майрън. — Но не мога да твърдя със сигурност.

— Но Грег със сигурност е играл хазарт, нали? И то така, че да загуби всичките си пари?

— Да.

Отговорът изпълни лицето на Емили с надежда.

— Тогава никой съдия в света няма да му даде попечителство над децата — каза тя. — Аз ще спечеля.

— По-вероятно е съдията да даде децата на комарджия, отколкото на убиец — каза Майрън. — Или на някой, който пробутва фалшиви улики.

— Казах ти вече. Не са фалшиви.

— Ти така твърдиш — каза Майрън. — Но нека да се върнем на случилото се с изнудвачката. Каза ми, че ти е искала сто бона.

Емили се върна до машината за кафе.

— Точно така — отговори тя.

— Как щеше да й платиш?

— Нареди ми да чакам до обществен телефон пред супермаркет „Гранд Юнион“ в събота вечер. Трябваше да отида там в полунощ и да съм приготвила парите. Обади ми се точно в полунощ и ми даде един адрес на Сто и единадесета улица. Трябваше да отида там в два сутринта.

— Значи си потеглила към Сто и единадесета улица в два часа сутринта със стоте бона? — Майрън се опита да не звучи прекалено невярващ.

— Успях да събера само шейсет хиляди — поправи го Емили.

— Тя знаеше ли това?

— Не. Слушай, знам, че това звучи откачено, но не разбираш колко бях отчаяна. Бях готова да направя абсолютно всичко в този момент.

Майрън разбираше. Беше виждал отблизо докъде може да стигне една майка. Любовта изкривява. Майчината любов изкривява напълно.

— Продължавай — каза той.

— Когато завих зад ъгъла, видях Грег, който излизаше от сградата — продължи Емили. — Шашнах се. Беше вдигнал яката си, но успях да видя лицето му. — Тя погледна към Майрън и добави: — Бях омъжена за него доста време, но никога досега не го бях виждала с такова лице.

— Какво?

— Изпълнено с ужас — отговори тя. — Той буквално спринтира към Амстердам авеню. Изчаках, докато завие зад ъгъла. После отидох до вратата и натиснах копчето на звънеца за нейния апартамент. Никой не отговори. Започнах да натискам другите копчета. Най-после някой ми отвори. Качих се горе и почуках на вратата. После натиснах бравата. Не беше заключено. Отворих вратата.

Емили спря. Поднесе чашата към устата си с трепереща ръка. Отпи предпазливо.

— Ще ти прозвучи ужасно — продължи тя, — но не гледах на лежащия там труп като на човешко същество. Гледах на него като на последната ми надежда да запазя децата си.

— Затова реши да нагласиш уликите.

Емили остави чашата и го погледна. Очите й бяха ясни.

— Да. А ти беше прав и за всичко друго. Избрах детската стая, защото той никога не слизаше долу. Реших, че когато се прибере у дома — не знаех, че е избягал — кръвта щеше да си остане там. Слушай, знам, че отидох прекалено далеч, но не съм лъгала. Той я уби.