Харлан Кобен - Под прикритие

— Колко висок?

— Не знам. Много.

— Аз съм един и деветдесет и пет. По-висок ли беше от мен?

— Да, така мисля.

— Черен ли беше?

— Не знам. Бях на отсрещната страна на улицата, а и светлината не беше много добра. Не съм наблюдавал толкова внимателно. Може и да е бил черен. Но не мисля, че той е нашият човек.

— Защо смяташ така?

— Наблюдавах сградата до следващата сутрин. Той не излезе. Или живее там, или поне е останал при някого цялата нощ. Съмнявам се, че убиецът би се мотал там толкова време.

Не може да се спори, помисли си Майрън. Опита се да огледа наум всичко, което беше чул, хладнокръвно като компютър, но релетата му започваха да прегряват.

— Кого още видя? Някой, който да изпъква сред другите?

Коул се замисли отново с разсеян поглед.

— Имаше една жена, която влезе малко преди Грег да се появи. Сега се сещам и че си тръгна, преди той да дойде.

— Как изглеждаше?

— Не помня.

— Руса, брюнетка?

Коул поклати глава.

— Помня я само защото носеше дълго палто. Всички студенти носеха якета или анцузи или нещо такова. Помня, че тя приличаше на възрастен човек.

— Носеше ли нещо? Дали тя…

— Слушай, Майрън, съжалявам, но трябва да вървя — прекъсна го Коул, като се изправи и погледна към Майрън с тъжно изражение. — Пожелавам ти късмет в търсенето на това копеле — каза той. — Лиз беше добър човек. Никога не е наранявала никого. Никой от нас не го е правил.

Преди Коул да изчезне, Майрън попита:

— Защо ми се обади снощи? Какво щеше да ми продадеш?

Коул се усмихна тъжно и тръгна. Спря, преди да стигне до вратата, и се обърна.

— Сега съм сам — каза той. — Глория Кац беше простреляна, когато ни нападнаха. Почина три месеца по-късно. Сюзън Милано умря при катастрофа през 1982 година. Лиз и аз запазихме смъртта им в тайна. Искахме ченгетата да издирват четирима души, а не двама. Мислехме, че това ще ни помогне да се укрием. Та както виждаш, сега остана само един от нас.

Коул имаше изтощения вид на оцелял, който не е убеден дали мъртвите не са по̀ късметлии от него. Той се приближи до Майрън и отключи белезниците.

— Тръгвай — каза Коул.

Майрън се надигна и разтърка китките си.

— Благодаря ти — каза той.

Коул едва кимна.

— Няма да кажа на никого къде си.

— Да — отвърна Коул. — Знам.

Майрън спринтира до колата си и набра номера на Клип. Секретарката му отговори и му съобщи, че господин Арнстайн го няма в момента. Майрън я помоли да го свърже с Калвин Джонсън. Тя го накара да изчака малко. След десет секунди го свърза.

— Здрасти, Майрън — каза Калвин. — Какво става?

— Къде е Клип?

— Ще дойде тук след час-два. При всички положения ще е тук за мача.

— Къде е сега?

— Не знам.

— Намери го — каза Майрън. — А когато го намериш, звънни ми.

— Какво става? — запита Калвин.

— Просто го намери.

Майрън прекъсна. Отвори прозореца на колата и си пое дълбоко дъх. Беше малко след шест. Повечето от момчетата сигурно вече бяха на стадиона и загряваха. Той пое по Ривърсайд Драйв и прекоси мост „Джордж Вашингтон“. Набра номера на Леон Уайт. Отговори жена.

— Ало?

Майрън промени гласа си.

— Госпожа Фиона Уайт ли е на телефона? — попита той.

— Да.

— Бихте ли желали да се абонирате за списание „Популярна механика“? Имаме специална оферта с намаление.

— Не, благодаря ви — отговори тя и затвори телефона.

Заключение: Фиона Уайт, Септемврийското маце, обещало нощ на небивал екстаз, си беше у дома. Време да я посети.

Той пое по шосе 4 и отби по Киндермак роуд. Пет минути по-късно стигна до местоназначението си. Къщата беше построена като ранчо с оранжеви тухли и прозорци във форма на ромб. Този вид архитектура беше най-модерното нещо за около два месеца през 1977 година, а сега изглеждаше овехтял и смешен. Майрън паркира на частния път. От двете страни на бетонната алея имаше ниски огради от ковано желязо, по които се спускаше изкуствен бръшлян. Класика.

Той звънна на звънеца. Фиона Уайт отвори вратата. Зелената й, изпъстрена с цветя риза висеше незакопчана върху бяло трико. Изрусената й коса беше вдигната на кок, който се разпадаше. Отделни кичури висяха към очите и ушите й. Тя погледна към Майрън и се намръщи.

— Да?

— Здрасти, Фиона. Аз съм Майрън Болитар. Запознахме се онзи ден в дома на ТС.

Гримасата остана на мястото си.

— Леон не е у дома.

— Исках да поговоря с теб.

Фиона въздъхна и скръсти ръце под пищната си гръд.

— За какво? — запита тя.