Дэвид Балдаччи: Последната миля

— Ако той си признава, че е убил родителите ми, а аз оставам в затвора със смъртна присъда, това не е правосъдие.

— Трябва да проявите търпение, господин Марс.

— Проявявам търпение вече двайсет години.

— В такъв случай още няколко дни или седмици едва ли са от такова значение.

— Адвокатката ми уведомена ли е?

— Информирахме я и тя вече пътува насам.

— Би трябвало да я включите в разследването.

— И ще го направим. Стремим се към пълна прозрачност по случая. Повтарям, че целта ни е да открием истината.

— Аз съм на четирийсет и две. Половината си живот прекарах в затвора. Кой ще плати за това?

Изражението на непознатия замръзна, а тонът му стана по-официален.

— Предлагам да решаваме проблемите един по един. Това е правилният начин да процедираме.

Марс извърна поглед. Примигна бързо. Съмняваше се, че ако тези хора бяха на неговото място, щяха да проявят същото спокойствие и професионализъм. Вероятно щяха да се разкрещят и да сипят заплахи, че ще съдят всеки замесен. Мелвин Марс обаче щеше да решава проблемите си един по един. За целта трябваше да прояви търпение. Едва ли щеше да му е трудно.

Вървете по дяволите!

Искаше да се върне в килията, единственото място, където се чувстваше в безопасност.

Надигна се от стола си.

Мъжете изглеждаха изненадани.

— Уведомете ме, когато откриете нещо, става ли? Знаете къде да ме откриете — заяви Марс.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, господин Марс — каза първият мъж.

— Можете да ги предадете на адвокатката ми — отвърна той. — Няма да говоря повече. Топката е във вашата половина. Знаете всичко за мен и за разследването срещу мен. Ако този Монтгомъри наистина е убил родителите ми, искам да изляза от тук. Колкото се може по-скоро.

Надзирателите го отведоха обратно в килията. По-късно сутринта дойде затворнически микробус, който го прехвърли в отделението за смъртници на затвора „Полански“.

Докато го ескортираха към старата му килия, един от надзирателите прошепна в ухото му:

— Въобразяваш си, че си се измъкнал, а? Дълбоко се заблуждаваш. Не ми пука какво казват ония костюмари. Ти си убиец, Джъмбо. И ще умреш заради престъпленията, които си извършил.

Марс продължи да върви. Дори не извърна глава, за да погледне надзирателя, червендалест мръсник с огромна адамова ябълка, който никога не пропускаше възможност да забие палката си в гърба му без никаква причина. Или да го заплюе в лицето, когато никой не гледа към тях. Но ако Марс понечеше да го удари, щеше да изгние в затвора, каквото и да кажеше онзи Монтгомъри в Алабама.

Вратата на килията се затвори зад гърба на Марс, чиито крака омекнаха и той се стовари на нара. Но побърза да се изправи, опря чело в бетонната стена и извърна глава към вратата. Никой не можеше да го нападне през стената. Вратата обаче беше съвсем друго нещо.

Мислите му се насочиха към случилото се през последните десет часа.

В самото им начало се подготвяше за предстоящата екзекуция. И беше готов, доколкото някой може да бъде готов за срещата със смъртта.

После екзекуцията бе отменена. Но ако показанията на затворника в Алабама не успееха да убедят властите в невинността на Марс, възможно ли бе да изпълнят присъдата все пак? Подозираше, че отговорът най-вероятно е утвърдителен.

Никой не се бъзика с Тексас.

Затвори очи. Не бе сигурен какви чувства би трябвало да изпитва. Щастие, притеснение, облекчение, безпокойство…?

Всъщност изпитваше всичките едновременно. Над тях обаче доминираше предчувствието, че никога няма да напусне това място. Независимо от резултатите при „разследването“.

Не беше фаталист, а само реалист.

Затананика си едва доловимо, за да не го чуят надзирателите. Може и да бе глупаво предвид обстоятелствата, но песента бе в унисон с настроението му.

О, когато светците маршируват, о, Господи, искам да съм сред тях…

Беше последният ден от годината. Еймъс Декър седеше в наетия автомобил. Чакаше на опашката пред „Бъргър Кинг“ близо до границата между Охайо и Пенсилвания и се чудеше какво да си поръча.

По-голямата част от имуществото му лежеше на задната седалка или в багажника на колата. Някои неща бе оставил в една складова клетка в Бърлингтън. Не искаше да се раздели с тях, но и нямаше достатъчно място, за да ги вземе със себе си.

Еймъс беше едър мъж, висок метър и деветдесет и шест и между сто и петдесет и сто петдесет и пет килограма в зависимост от това какво количество храна бе погълнал при последното си хранене. Беше бивш футболист от колежанската лига, който дори бе стигнал до професионалистите, но още в първия си мач бе получил жесток удар, променил начина, по който функционираше мозъкът му. В резултат на това се бе сдобил с феноменална памет. Хипертимезия, както я наричаха специалистите.