Дэвид Балдаччи - Последната миля

Бяха започнали да наричат Марс Ходещия мъртвец.

„Най-сетне ще се отървем от него“, мърмореха надзирателите.

Той не искаше да поглежда назад към миналото, към началото на тази история. Но това бе невъзможно.

Сега, когато наближаваше последният му час, мислеше за тях. За убийството на Рой и Лусинда Марс, белия му баща и чернокожата му майка.

В онези години това бе рядко срещана комбинация, странна, необичайна, екзотична дори, особено в Западен Тексас. Сега бе нещо обикновено. Днешните деца се раждаха, съчетали гените на различни раси и националности.

Една отрепка, попаднала наскоро в затвора, имаше родители от различни раси, които на свой ред също бяха деца от смесени бракове. В резултат на това хлапето — пълен кретен, застрелял продавач заради пакетче дъвчащи бонбони — бе същински миш-маш от гени на чернокожи, латиноси и бели, както и с малко китайски примеси. На всичкото отгоре твърдеше, че е мюсюлманин, макар че Марс никога не го бе виждал да коленичи и да се моли по пет пъти дневно, както правеха други затворници. Казваше се Ануар и беше роден в Колорадо. Неотдавна бе започнал да разправя наляво и надясно, че иска да се прекръсти на Алексис.

Марс седна на твърдия нар в килията и погледна часовника си. Беше време да направи упражненията си. Всъщност за последен път.

Беше облечен в бял гащеризон с черни букви О и С на гърба. Съкращение от „осъден на смърт“. Двете букви имаха същия ефект като тракането на гърмящата змия — предупреждаваха останалите да стоят надалече.

Той се отпусна върху студения бетонен под и направи двеста лицеви опори, първо на юмруци, после на върховете на пръстите си, а накрая с повдигнат таз, като всеки път докосваше леко пода с чело. После направи триста клякания, разделени в серии от по шест, като в края на всяка серия се оттласкваше рязко нагоре. Последваха упражнения от йога и пилатес за развиване на сила, поддържане на равновесие и най-важното — гъвкавост. Можеше да докосне пръстите на краката си с чело, при това без изобщо да присвива колене, а това бе сериозно постижение за толкова едър и мускулест мъж.

Последваха хиляда коремни преси, в резултат на които мускулите на корема му пламнаха. Именно това бе причината за осемте твърди като камък плочки. Тялото му бе станало толкова релефно, че пъпът му бе заприличал по-скоро на бенка, отколкото на място, където някога е била свързана пъпната връв. Завърши с упражнения в стил плиометрия — някои я наричаха плиомания, — при които се оттласкваше рязко от четирите стени и пода в поредица от движения, повечето от които бе разработил сам.

Приличаше на Спайдърмен или на Фред Астер от онзи филм, в който танцува по тавана. В затвора имаше предостатъчно време да измисля и усъвършенства най-различни упражнения. Животът му бе изключително подреден, ограничен от строг дневен режим, но разполагаше и с много свободно време. Повечето затворници не правеха нищо. Тук нямаше никакви странични занимания — уроци, кръжоци или лекции с цел рехабилитация.

Неофициалният девиз на затвора гласеше: Рехабилитацията е за слабаците.

Накрая Марс започна да тича на място, повдигайки високо колене. В един момент изгуби представа за времето. Същинска лудост бе да се занимава с това и днес. Но тъй като го бе правил всеки божи ден след пристигането си в затвора, нещо в подсъзнанието му възприемаше това като своеобразна проява на неподчинение. Нямаше да го лишат от възможността да си направи упражненията, както го бяха лишили от възможността да откаже традиционната последна вечеря, тъй като властите в Тексас вече не я предлагаха. Не искаше да напусне този свят с гадната им помия в тялото си. Предпочиташе да умре с празен стомах.

Никой никога не му бе идвал на свиждане, защото никой не бе пожелал да дойде. Днес беше сам, както и всеки друг ден от последните двайсет години. Зачуди се какво ли ще напишат вестниците на следващия ден. Някое кратко съобщение най-вероятно. Щатът на самотната звезда, или иначе казано, Тексас, щеше да екзекутира поредния чернокож, а това не бе никаква новина. Дори не заслужаваше снимка към съобщението. Затова пък щяха да припомнят престъпленията, за които го бяха осъдили. О, нямаше да ги пропуснат в никакъв случай. И те щяха да се превърнат в единствения спомен, който Марс щеше да остави у повечето хора.

Мелвин Марс, убиецът.

Забави дишането си, а тялото му се обливаше в пот и оставяше влажни петни по бетона, който и бездруго бе издраскан и изцапан с далеч по-гадни неща. Осъдените на смърт често използваха пода вместо тоалетна, преди да ги отведат в стаята за екзекуции.