Дэвид Балдаччи - Последната миля

Стаята за екзекуции беше тясна. Стените й бяха боядисани в жизнерадостни тюркоазни нюанси, а блиндираната й врата изглеждаше толкова абсурдно. В крайна сметка тук екзекутираха хора, а не им предлагаха ваканция на Карибите.

В средата на стаята бе поставена кушетка с удобна мека възглавница и здрави кожени каиши. Двете съседни стаи бяха отделени с два големи прозореца. Едната бе предназначена за семейството на жертвата. Другата — за семейството на осъдения на смърт.

При Марс двете групи съвпадаха. Той знаеше, че и двете стаи ще останат празни.

Седна на нара и се облегна на стената, плувнал в пот. Мислите му полетяха към единствените приятни спомени, които му бяха останали.

Не беше сред най-едрите в света на колежанския футбол, но беше прекалено едър за рънинг бек. Затова пък притежаваше талант в излишък. Подписването на професионален договор с отбор от НФЛ му изглеждаше в кърпа вързано. Последната година в колежа бе номиниран за трофея „Хайсман“, която се връчваше на най-добрия играч от колежански отбор. Мелвин Марс умееше не просто да тича, а да тича така, че никой да не може да го спре. Освен това умееше да блокира противника, а ловките му длани улавяха всеки пас. Успяваше да се измъква от играчите на другия отбор с мигновен страничен финт, а това бе рядко качество в професионалния футбол.

А потрябваха ли му допълнителни сили, сякаш включваше турбодвигател и успяваше да надбяга противниковата защита. Оставаше му само да отнесе топката отвъд последната линия и да претича покрай треньора, който да го потупа по гърба.

Официалният му резултат на спринта от четирийсет ярда беше 4,31 секунди. Преди двайсет години това бе впечатляваща бързина дори за по-дребните играчи на позиции, които не изискваха такава физическа мощ, да не говорим за едър рънинг бек с рамене като четирикрилен гардероб. Дори и днес подобен резултат се смяташе за нещо изключително.

Казваха, че има дар от Бога. Че е роден талант.

Успехът му беше сигурен. Големите пари също. Това бяха времената, преди лигата да наложи ограничения върху заплатите на новобранците. Щеше да започне да прави милиони още от първия си ден като професионалист. Щеше да разполага с коли, жени, имоти, уважение.

Всички твърдяха, че договорът му с отбор от НФЛ е гарантиран, и то съвсем скоро. Очакваха дори да бъде нает преди куотърбековете, с които се бе конкурирал за трофея „Хайсман“. Говореше се, че „Ню Йорк Джайънтс“, които се бяха представили зле през последните два сезона, както и „Тампа Бей Бъкс“, които се бяха представили зле през последните двайсет сезона и можеха да избират първи, са готови да го привлекат и да развържат кесиите на богатите си собственици. За бога, можеше дори да спечели Супербоул някой ден. Светлото бъдеще беше пред него. Бе положил толкова усилия, за да стигне дотук. Нищо не бе получил даром. Беше се изправил пред огромни препятствия. И ги бе преодолял до едно.

Тогава обаче съдебните заседатели бяха заявили: „Намираме обвиняемия за виновен“ . Светът на професионалния футбол вече не даваше пукната пара за Мелвин Марс.

Беше се издънил.

Джъмбо се бе разбил. И нямаше оцелели.

След броени минути щеше да бъде мъртъв. И сигурно щяха да го погребат в гробището за бездомници, защото никой нямаше да пожелае да го погребе както трябва.

След два месеца щеше да навърши четирийсет и две. Излизаше, че четирийсет и първият му рожден ден е бил последният.

Отново погледна часовника си. Времето му изтичаше. Стрелките му го подсказваха, а също и стъпките по коридора.

Той отдавна бе взел решение: ще умре като мъж, с изправен гръб и високо вдигната глава.

Изведнъж в гърлото му заседна буца и очите му се навлажниха. Направи опит да успокои дишането си, да запази самообладание. Краят наближаваше. Огледа се и сякаш видя стените на старата си килия в затвора „Полански“.

Сбогом, Сю, красавице. Адиос, Джони. Бог да те пази, Бен. Всичко най-хубаво, Рийд.

Стана и се облегна на стената, за да изправи гръб, да разпъне рамене.

Ще бъде като сън. С тази разлика, че няма да се събудиш. Но във всичко останало ще прилича на сън.

Вратата на килията се отвори. На прага застанаха група мъже. Трима в костюми и четирима в униформи. Цивилните изглеждаха ужасени, униформените — ядосани.

Марс забеляза, че сред тях няма свещеник с Библията в ръка.

Нещо не беше наред.

Слаб мъж с очила с тънки рамки пристъпи предпазливо в килията, сякаш очакваше вратата да се затвори зад гърба му и да се окаже заключен вътре.