Дэвид Балдаччи - Последната миля

Звучеше страхотно.

Но не беше.

Нищо обаче не можеше да се сравни с преживяното в онази нощ, когато бе влязъл в дома си и бе заварил съпругата си, брат й и дъщеря си жестоко убити. Убиецът вече не беше сред живите. Декър се бе погрижил за това. Приключването на случая го бе накарало да се премести от Бърлингтън, Охайо, във Вирджиния, където да постъпи на работа във ФБР.

Все още не знаеше какво да мисли за случилото се. Затова си поръча два хамбургера, две големи порции пържени картофи и една толкова голяма кока-кола, че едва я обхващаше с огромната си длан. Когато беше нервен, се тъпчеше с храна.

А когато беше много нервен, се тъпчеше с много храна.

Отби на паркинга, посоли картофите, които лепнеха по пръстите му, и излапа всичко. Прехвърчаше сняг. Бе потеглил твърде късно и се чувстваше уморен, което означаваше, че няма да пристигне днес. Щеше да си вземе стая в мотел някъде в Пенсилвания и да продължи на следващия ден.

Специален агент Рос Богарт, човекът, за когото Еймъс Декър щеше да работи във ФБР, бе обещал да покрие всичките му пътни разходи, разбира се, в разумни граници. В интерес на истината, беше му предложил да пътува до Вирджиния със служебен самолет, но Декър бе отказал. Бе предпочел да шофира. Искаше да остане насаме със себе си. Щеше да работи във ФБР заедно с една жена, с която се бе запознал в Бърлингтън, журналистка на име Александра Джеймисън. Тя бе проявила интелекта си, докато разследваха убийството на неговото семейство, и Богарт я бе включил в новия си екип.

В Бърлингтън Богарт бе описал в най-големи подробности представата си за въпросния екип. Щабът му щеше да бъде разположен в „Куонтико“. Щеше да обединява федерални агенти и цивилни специалисти с необикновени умения, които щяха да преразглеждат и евентуално да разрешават — стари случаи, известни като „студени досиета“.

Дали пък няма да се превърнем в екип от неудачници, помисли си Декър.

Не знаеше дали трябва да се мести на Източното крайбрежие и да започва всичко отначало. От друга страна, защо не? Нищо не го задържаше в Бърлингтън. Така поне бе смятал през изминалата седмица. Сега обаче не бе толкова сигурен.

Коледата бе дошла и си бе отишла. Тази вечер настъпваше Новата година. Хората щяха да празнуват. Еймъс нямаше какво да празнува въпреки новата работа и новия живот. Бе изгубил семейството си. Нищо не бе в състояние да го замени, следователно никога нямаше да има повод за празнуване.

Той захвърли хартиения плик в една от кофите край паркинга, качи се обратно в колата и потегли. Включи радиото. Откри местната станция на Националното обществено радио. Наближаваше кръгъл час, което означаваше, че скоро предстои емисия новини. Водещата история бе посветена на затворник, осъден на смърт, чийто живот бил спасен буквално минути преди екзекуцията.

Нещо като коледен подарък, получен в последния миг, заяви говорителят.

Затворникът се казваше Мелвин Марс и бе осъден преди двайсет години за убийството на родителите си. Всичките му обжалвания се провалили и щатът Тексас се канел да отнеме живота му заради престъпленията, които бил извършил.

Но изневиделица се появили нови обстоятелства, заяви говорителят.

Някакъв затворник в Алабама признал, че е извършил убийствата. Предполагаше се, че е разкрил подробности, които само истинският убиец би могъл да знае. Марс, бивш член на Отбора на звездите на Колежанската футболна лига, номиниран за трофея „Хайсман“, щеше да остане зад решетките, докато не приключи разследването. Но ако то потвърди признанията, заяви говорителят, Мелвин Марс ще излезе на свобода след двайсет години зад решетките. С мечтата му да играе в НФЛ било свършено, но все пак щял да получи справедливост, макар и с голямо закъснение.

— По дяволите — възкликна Декър, след като изключи радиото. — Ама че справедливост за Мелвин Марс!

Мислите му се понесоха назад във времето, а спомените му проблеснаха като кинокадри, подредени в хронологичен ред. В случая обаче не се нуждаеше от необикновените си способности, за да си спомни Мелвин Марс.

Марс бе рънинг бек в отбора на Тексаския университет и се ползваше със статута на звезда. В последната седмица на редовния сезон отборът му „Лонгхорнс“ бе играл срещу отбора на Декър, „Бъкайс“ от Университета на Охайо. Мачът бе предаван по телевизията. Декър бе играл като лайнбекър. Беше прекалено висок за лайнбекър. Освен това бе добър играч, но нищо повече. Притежаваше габаритите, силата и издръжливостта, но не и бързината и атлетизма на онези футболисти, които се открояваха сред останалите.