Дэвид Балдаччи - Последната миля

Когато дишането му се нормализира, той седна на нара и облегна глава на стената. В старата си килия бе кръстил четирите стени Рийд, Сю, Джони и Бен. Така се казваха супергероите от „Фантастичната четворка“. Това бе едно от нещата, които хора като него правеха на места, където нямаше какво да правят. Запълваха си времето с каквото успееха да измислят.

Марс често потъваше във фантазии, свързани със сексапилната Сю Сторм, но се чувстваше най-близко свързан с онзи чудат тип Бен Грим, наречен Нещото. Навремето, като спортист, самият Марс беше необикновен и странен, макар и в положителен смисъл.

Освен това не беше никак глупав и умееше да разсъждава не по-зле от умника Рийд.

И накрая, имаше нещо общо и с Джони Сторм, брата на Сю, онзи, който мяташе огнени топки, защото самият той имаше чувството, че се пече на бавен огън всеки един ден от живота си. Може би защото дните му протичаха абсолютно еднотипно. Да, Мелвин Марс живееше в същински ад, та оттам и връзката с пламъците.

Бе настъпил седем хиляди триста четирийсет и вторият му ден зад решетките. Неговият последен ден.

Той отново погледна часовника си.

Оставаха пет часа до края.

Малко след като попадна в затвора, прекара цяла година в изолация. Причината бе съвсем елементарна. С живота му бе свършено, мечтите му бяха разбити, упоритият му труд бе отишъл на вятъра и Мелвин Марс бе бесен на целия свят.

Какво бе наказанието му заради това, че натръшка трима затворници и оказа сериозна съпротива на шестима надзиратели, които накрая го простреляха с електрошоков пистолет и го пребиха почти до смърт? Двайсет и четири часа в денонощието в килия с площ от шест квадрата и дупка в стената вместо прозорец. В продължение на цяла година. Не чу нито една дума. Не видя нито едно лице. Не почувства ничие докосване. Подаваха му храната през отвор във вратата, придружена от ролка тоалетна хартия. Понякога, макар и рядко, му даваха чисто бельо и сапун, а още по-рядко — чист гащеризон.

Вземаше си душ в ъгъла, макар водата да бе или леденостудена, или адски гореща. Спеше на пода, където мърмореше, бълнуваше, ругаеше, крещеше, а накрая хлипаше. Тогава осъзна, че, за добро или зло, хората са социални същества. И могат да полудеят, ако са лишени от общуване.

Марс също едва не полудя в килията. Беше се случило на сто шейсет и деветия ден. Знаеше го със сигурност, тъй като отбелязваше дните с резки, издълбавани с окървавени нокти в бетона. За малко да превърти, но една миниатюрна частица от съзнанието му устоя. И той я използва като спасителен пояс в цунами, като тихо пристанище в страховита буря. Бе насочил мислите си към въображаемата си стара приятелка Татяна. В съзнанието му тя вече бе омъжена с шест деца, фигурата й бе наедряла, а формите й провиснали. Изглеждаше мрачна и нещастна и явно страдаше за него. По онова време обаче тази въображаема приятелка се бе справила отлично със задачата си. Лицето, тялото и любовта й към Мелвин Марс му бяха помогнали да оцелее не само в онзи сто шейсет и девети ден, но и да издържи още сто деветдесет и шест дни.

Когато вратата се отвори, първото лице, което той видя, беше на Татяна, наложено върху сто и петдесет килограмовото тяло на надзирателя, млад расист, известен с прозвището Гадняра. Надзирателят му нареди да размърда мулатския си задник, ако не иска да се храни през сламка до края на дните си.

Когато излезе от карцера, Марс вече беше друг човек. Зарече се никога да не прави нещо, заради което да се върне тук. Би предпочел смъртта пред карцера. Престоят в него му се струваше по-мъчителен от стаята за екзекуции.

Стаята за екзекуции.

Намираше се в дъното на коридора, който наричаха „Последната миля“. Не беше толкова дълъг, разбира се. Не надхвърляше двайсет негови крачки, което беше добре, защото повечето осъдени на смърт припадаха, преди да го извървят. Тогава се намесваха едрите надзиратели, които ги подхващаха и им помагаха да стигнат до стаята за екзекуции.

Нямаше никакво значение дали осъдените проявяват кураж, или припадат от страх пред лицето на смъртта. Щатът Тексас ги екзекутираше и в двата случая.

Върховният съд бе обсъждал необичайно жестоките аспекти на умъртвяването посредством смъртоносна инжекция, регистрирани в няколко случая, при които осъдените бяха преживели жестока агония, преди да издъхнат. Съдът осъди агонията, но позволи тази практика да продължи. В края на краищата жертвите на престъпниците също бяха изпитали ужасна болка. Нима справедливостта не изискваше да я изпитат и техните убийци? Дори Марс намираше тази логика за правилна. Надяваше се само неговият край да дойде без усложнения.