Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Какво правите, по дяволите? Нямате право! Това е мое!

— „Шанел“, „Нийман Маркъс“, „Сакс“, „Бергдорф Гудман“, „Джими Чу“… Все хубави марки. И много скъпи.

Джеймисън посочи чантата на закачалката до входната врата.

— А това там е „Ермес“. И аз бих искала такава, но не мога да си я позволя.

Реджина пребледня.

— Това са ментета. И аз не мога да си позволя оригинални.

— Нямах представа, че фалшификаторите на луксозни стоки изпращат поръчките в кутии с имената на съответните марки. Обикновено ги продават направо на улицата.

Монтгомъри не каза нито дума. Отпи от чая си и взе още една бисквита.

— Мога ли да погледна в кутиите? — попита Декър.

— Не!

— Защо?

— Имате ли заповед за обиск?

— В интерес на истината, нямам нужда от нея.

— Защо? — попита тя с облещени от изненада очи.

— Бях полицай, но върнах значката…

— Но нали сте от ФБР?

— Аз съм цивилен, а не агент. Не съм полагал клетва, не съм получавал значка.

Въпреки възраженията на Реджина Монтгомъри Декър отвори кутиите и засне съдържанието им с мобилния си телефон.

После седна и се приведе напред така, че лицето му се озова съвсем близо до нейното.

— Лесно можем да проследим тези покупки. И тъй като сама ни казахте, че не сте получили парите от застраховката, можем да заключим, че средствата са дошли от друго място. Защо не ни кажете истината, госпожо Монтгомъри? Как се сдобихте с тези пари?

— Нямам представа за какво, по дяволите, говорите!

— Наистина ли искате да разговаряме по този начин?

— Напуснете дома ми!

— Някой ви е платил, за да накарате съпруга си да излъже, че е убил родителите ми. Кой? — попита Марс.

Тя го изгледа и отвърна жлъчно:

— Кой си ти, по дяволите, че да ми говориш по този начин? Ти си просто един…

— Един какво? — прекъсна я Марс. — Един чернокож, който трябва да си държи устата затворена, когато се намира в компания на бели дами като вас?

— Напуснете дома ми! — изкрещя Реджина Монтгомъри.

— Изгубих двайсет години от живота си! — отвърна й той.

Тя погледна Декър и го заплаши:

— Изчезвайте, преди да съм повикала ченгетата!

— Нямам нищо против да повикате полиция — каза Декър. — Ще дадем показания, ще разкажем всичко, което знаем. Ще разберем откъде са дошли парите и как. А после ще загазите. Всъщност ще влезете в затвора.

Тя го изгледа смаяна.

— Не съм направила нищо лошо.

— Как ви звучи възпрепятстване на правосъдието? Или престъпен заговор? А може би съучастие в убийство?

— Не съм направила нищо подобно!

— Напротив, направили сте го, като сте помогнали на тези, които наистина са убили семейство Марс. Наказанието за всички тези престъпления ще ви освободи от грижите по изпращането на сина ви в колеж. Новото ви жилище ще ви бъде предоставено от държавата. — Декър се замисли за миг и допълни: — До края на живота ви.

Реджина Монтгомъри щеше да припадне всеки момент. Пое си дълбоко дъх и кресна:

— Напуснете дома ми!

— Както кажете — съгласи се Декър. — Утре ще се върнем. С полицията. — Извади телефона си и каза: — Може ли една усмивка? — После засне часовника „Картие“.

— Изчезвайте!

Понечи да лисне чая си върху Декър, но Джеймисън я хвана за ръката, чашата падна на пода и се пръсна на парчета. Преди да излязат, Декър направи снимка и на чантата „Ермес“.

Когато се озоваха навън, Джеймисън погледна Декър.

— Затънала е до гушата.

— Аха. Между другото, Алекс, свърши чудесна работа — похвали я той.

Тя се усмихна.

— Много ме бива в някои неща, особено когато става въпрос за висша мода.

— Беше прав, Декър — добави Марс. — Някой наистина й е платил.

— Сега трябва да открием кой.

Декър сънуваше цветни сънища. Виждаше причудлива комбинация от стаи, числа и дни от седмицата, всичките в различни ослепително ярки нюанси. Беше сравнително ново преживяване за него. Но както му бе казал един от лекарите в Института за когнитивни изследвания, мозъкът еволюира непрекъснато и от време на време ще предлага на Декър нови изживявания.

Някакъв шум обаче се опитваше да прекъсне видението. Едва бе излязъл от едната стая и се движеше към следващата, забулена в мрак и тайнственост, към новата загадка, която трябваше да разкрие. Шумът продължаваше да му пречи, да гъделичка слуха му, да жужи около ушите му като комар. Беше толкова досадно…

Накрая, досущ като водолаз, изплувал на повърхността на океана, Декър се измъкна от обятията на цветовете и отново вдиша свеж въздух. Отвори очи и видя друг цвят.