Дэвид Балдаччи - Последната миля

— И не сте вземали наркотици? Нали каза, че ти е предлагала марихуана?

— Елън изпуши една цигара, но не и аз.

— Задавал ли си си някога въпроса защо е живяла на такова изолирано място?

— Не, предполагах, че има някаква причина. Сигурно е било по-евтино.

— Тя учеше ли в колеж? Работеше ли?

— Мисля, че работеше нещо в областта на връзките с обществеността. Спомена го на онази среща на завършилите колежа. Стори ми се подходяща за тази професия — красива, самоуверена…

— Установил си, че нямаш пари в брой, когато е трябвало да платиш на рецепцията в мотела?

— Мисля, че да.

— А носеше ли пари в себе си, преди да отидеш у Елън Танър?

— След като не съм имал пари, когато съм си тръгнал от нея, и след като не съм похарчил нито цент в дома й, значи „не“.

— Това изобщо не отговаря на въпроса ми. Погледна ли в портфейла си, преди да тръгнеш за Танър? Ако си го направил, би трябвало да си видял дали там има пари.

Марс погледна към Богарт и попита:

— Какво цели?

Агентът остана безмълвен и Марс се обърна отново към Декър.

— Не си спомням! Просто не си спомням!

— Как се сдоби с кредитна карта?

— Не я получих като награда, стипендия или нещо подобно от колежа или отбора.

— Това не ме интересува. Интересува ме как се сдоби с нея.

— Нашите ми я дадоха. Завърших колеж. Последните два семестъра бях сред най-добрите във випуска. Беше един вид награда. Лимитът беше нисък, но самият факт, че имам кредитна карта, ме радваше. Беше ми за пръв път. — После добави с горчивина: — Оттогава не съм имал кредитна карта.

— И си я използвал, за да платиш сметката в мотела?

— Да. Имах късмет, че беше у мен, защото нямах пари.

— Служителят я прекара през една от онези машини за ръчно обработване на данните, нали?

— Да, от онези, в които картата се пъха в един отвор и се плъзга напред-назад.

— Според неговите показания той е позвънил, за да потвърди, че всичко е наред. Пред теб ли го направи?

— Да, но не бях изненадан. Чернокож младеж пристига посред нощ. Вероятно е решил, че съм откраднал картата. Явно не гледаше колежански футбол.

— И е позвънил пред теб?

— Да.

— Какво каза по телефона?

— Не си спомням. Предполагам, че онова, което се казва в подобни случаи. Не обърнах внимание.

Декър кимна.

— Според показанията му това е станало в един и петнайсет след полунощ.

— Глупости! Не е вярно, беше към единайсет. От дома на Елън до мотела се стигаше за един час. Знам го със сигурност, защото съм минавал това разстояние много пъти.

— И това е логичният маршрут, по който да се прибереш у дома?

— Това е единственият маршрут!

— И после колата ти се повреди?

— Точно когато минавах покрай мотела. Извадих късмет.

— Може да не е било късмет. Тогава ли реши да нощуваш там?

— Не, първата ми мисъл бе да се опитам да оправя колата, но не можах. Прекарах на паркинга пет минути, опитвах се да запаля двигателя, но не успях. Тогава отидох на рецепцията. Онзи излезе от стаичката отзад. Казах му, че колата ми се е повредила, и помолих да се обадя на „Пътна помощ“.

— А той какво ти отвърна? — попита Декър.

— Заяви, че единственият клон на „Пътна помощ“ се намира на два часа път от мотела. И че работното му време е приключило.

— И ти му повярва? — продължи Декър.

— Да, колата не се беше разваляла никога. Баща ми беше отличен механик. Сам оправяше всички проблеми, никога не бях стъпвал в сервиз. И макар да познавах добре района, нямах представа къде се намира най-близката „Пътна помощ“. Каза, че сте ходили в дома ми?

— Да.

— Това е един от най-затънтените райони на Тексас. По онова време мотелът беше единственият в околността.

— И когато разбра, че не можеш да повикаш „Пътна помощ“, реши да пренощуваш в него?

— Да. Реших да се обадя сутринта на „Пътна помощ“. Или на баща ми. Но тогава се появи полицията и разбрах какво се е случило.

— А полицията знаеше къде да те открие благодарение на кредитната карта?

— Предполагам — отвърна Марс.

Богарт се намеси:

— Защо не позвъни на родителите си още същата вечер? Можеха да дойдат и да те вземат.

Декър го изгледа одобрително, след което се обърна отново към Марс.

— Нямах телефон — отвърна Мелвин. — Предполагам, че можех да използвам този в мотела, но беше късно и не исках да ги будя.

— Но нямаше ли да се притеснят, когато се събудят на сутринта и открият, че не си се прибирал? — попита Богарт.

— Е, не бях малко дете. И преди не се бях прибирал нощем. Когато излизах, ги предупредих, че може да закъснея или да остана у Елън и да отида направо на сутрешната тренировка. Футболният ми екип беше в колата. Знаех, че не очакват непременно да се прибера.