Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Не, но искат да ги заведа при тях.

— Къде си ги скрил?

— Няма да ти кажа. Те са единственият ми коз в момента.

— Ще ни убият, Рой — отвърна Декър.

— Трябва да са ви проследили до тук. Не виждам друго обяснение.

— Никой не ни е проследил.

— Истланд ръководи компания за разузнавателна информация, глупаци! Не смятате ли, че знае как да ви проследи, без да забележите?

Декър се обърна към Марс.

— Може и да е прав.

— Разбира се, че съм прав. Не трябваше да се съгласявам на среща с двама идиоти като вас.

— Ние също не изгаряхме от желание да се срещнем с теб — отвърна Марс. — Но ти започна всичко това.

— Питах те вече, но така и не получих отговор — каза Декър. — Избягал си, след като си взел документи, които ги уличават в извършените престъпления. Защо, Рой?

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да го обсъждаме?

— Може да не получим друга възможност.

Рой надникна през прозореца, когато същият глас извика:

— Имаш една минута! После откриваме огън! Зареждаме оръжия със запалителни патрони!

— По дяволите! — промърмори Рой, погледна към Декър и каза: — Добре, прав си. Убийството на децата не влизаше в плановете, но на Тримата мускетари не им пукаше. Аз обаче не исках вече да имам нищо общо с тях. Но те нямаше да ме оставят да се измъкна. Заявиха го съвсем ясно.

— Какво направи?

— Откраднах уликите от сейфа на Травис Хюи. Старецът се гордееше с това, което бяха направили, но не беше толкова глупав, че да позволи историята да се разчуе. Аз бях този, който снимаше с камерата, докато тримата разказваха за взрива в църквата. Видях старецът да отваря сейфа няколко пъти и запомних комбинацията. Досетих се, че там държи доказателствата. Когато ги взех, оставих бележка, с която ги уведомявах с какво разполагам и заявявах, че напускам страната.

— А после си се влюбил в чернокожа жена — каза унило Марс. — Каква ирония.

Изненадващо, но Рой изглеждаше обзет от разкаяние.

— Това е любовта, човек просто… искам да кажа, че не подлежи на контрол. Обичах майка ти и тя ме обичаше. Беше любов от пръв поглед.

— Но не и мен — каза Марс. — Мен не си ме обичал никога.

— Гордеех се с теб, Леви, особено с онова, което правеше на игрището. Но наистина не можах да те обикна и причината не е, че си чернокож.

— А каква е тогава?

— Всеки път когато те погледнех, виждах онзи мръсник, който беше наранил единствения човек, когото съм обичал през живота си. Знам, че звучи объркано, че най-вероятно няма да ме разбереш, но точно това изпитвах… — Рой замълча и продължи: — По-добре да ти кажа истината. Цялата истина. Баща ти… Излъгах те. Не го убих заради това, което причини на майка ти.

— Какво? — възкликна Марс.

— Не че не се опитах. Но той беше прекалено богат, прекалено добре охраняван. Горилите му едва не ме очистиха. — Рой посочи белега. — Остана ми това заедно с още няколко рани. Мръсникът и сега си живее в Колумбия. И си живее добре. Кръвта ми кипва само като се сетя за него.

— Защо ми казваш това? — попита Марс.

За пръв път Рой им се стори притеснен.

— Защото това е истинската причина да те натопя за убийството, Леви. Не за да те защитя. Майка ти не знаеше какво се каня да направя. Смяташе, че просто ще изчезна. Ако знаеше какви планове кроя, никога нямаше да ми позволи да го направя… По дяволите, щеше направо да ме убие!

— Защо? — попита Марс.

— Наистина ли трябва да ми зададеш този въпрос?

— Да, трябва.

— Защото независимо от начина, по който си бил заченат, тя те обичаше повече от всичко на света. — Рой замълча, после добави унило: — Повече дори от мен.

Марс впери поглед в Рой, докато той сведе очи и продължи:

— Изпращането ти в затвора бе единственият начин да си отмъстя за стореното от онзи мръсник. Макар че той най-вероятно пет пари не би дал за това, в теб имаше частица от него. Така че те натопих, за да си отмъстя на него.

Настъпи продължителна тишина.

— Много гадно, Рой — отбеляза Декър, докато Марс се взираше в мъжа, когото бе смятал за свой баща. — Натопил си невинен човек.

Рой вдигна рамене.

— Казах ти и преди, Декър. Стореното — сторено. Не се чувствам длъжен да се оправдавам нито пред теб, нито пред когото и да било.

— Калахан! — прозвуча познатият вече глас, усилен от мегафона. — Времето ти изтича!

Декър погледна към вратата и попита:

— Какво ще правим с онези типове отвън?

— Може би има начин да се измъкнем. Ще им дам това, което искат.

— И те ще ни оставят да си тръгнем?