Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Израснах в Тексас преди трийсет години в семейство на родители от различни раси, затова отговорът ми е: не, не съм бил свидетел на расизъм — отвърна саркастично Марс.

Рой се усмихна и наклони глава.

— Както и да е, синът трябва да надмине бащата, да стане по-добър от него във всяко отношение. Търман щеше да тръгне по стъпките на своя старец и да стане играч от национален мащаб. Не си измислям нито дума. Само за това говореше в училище. А Истланд щеше да наследи бизнеса на своя баща. Освен това беше дълбоко убеден в собственото си превъзходство и непогрешимост, предполагам, заради парите си. И така, имахме си вече бъдещ политик и бъдещ бизнесмен. Мак се включи, защото — както вероятно сте забелязали — не обичаше различните от него.

— А ти? — попита Декър. — Какъв беше твоят стимул?

— Май не ме слушаш! Вече ти казах. Парите! Трябва да призная, че по онова време бях пълен глупак. Просто следвах тълпата. Семейство Хюи имаха власт. Семейство Истланд имаха пари. Докоснах се до техния свят и той ми хареса повече от моя. Родителите ми бяха изполичари. Единствената тоалетна, която бях виждал като дете, беше тази в училище. Огладнеех ли, трябваше да отида на полето и да си откъсна нещо. Родителите ми се трудеха от сутрин до вечер, но едва свързваха двата края.

— И ти тръгна след тях?

— Да, по дяволите. Те ми плащаха. Купища пари при това. Повече, отколкото щях да изкарам от каквото и да било. Винаги съм бил добър механик. Умеех да сглобявам, да поправям… двигатели, трансмисии, електроуреди…

— И да правиш експлозиви — добави Декър.

— Започнах с пиратки още в гимназията. После минах към по-сериозни неща. Те ми осигуряваха материалите, а аз правех взривни устройства с часовников механизъм.

— А Чарлс Монтгомъри отклоняваше вниманието на полицията.

— Местните ченгета знаеха какво става, но, да, Чък влезе в ролята на пиян шофьор, за да ги подмами да зарежат охраната на църквата.

— Същото се случи и в Тъскалуса с офиса на асоциацията, нали? — попита Декър. — Монтгомъри е отклонил вниманието на полицаите, за да може някой друг да сложи бомбата.

— Не съм бил там, но предполагам, че точно така е станало. Хюи ми каза впоследствие, че ченгетата са наблюдавали мястото, защото е имало заплахи.

— А кой включи Монтгомъри в играта?

— Маклелън и Истланд.

Декър кимна.

— Играли са футбол заедно в „Ол Мис“.

— Точно така. Той обаче напусна колежа, записа се в армията, отиде във Виетнам и се върна с куп проблеми. Нуждаеше се от пари, а те разполагаха с предостатъчно. Използвах това, когато накарах Чък да излъже, за да измъкнем Леви от затвора. Реших, че човек, който и бездруго скоро ще умре, няма да има нищо против да признае още едно престъпление. Той поиска само да се погрижа за хлапето му. Така поне ми каза Реджина.

— Какво се случи? — попита Декър. — Защо изчезна? Защо си смени името и започна да се криеш?

Рой се забави с отговора.

— Не се съгласих да се срещнем, за да ме подлагате на разпит.

— Вярно, но все пак се съгласи. Скарахте ли се?

— Какво те навежда на тази мисъл?

— Защото у теб има нещо, което те искат. Съдържанието на онзи сейф, каквото и да е имало в него. Те знаят, че си жив, Рой. И никога няма да спрат да те търсят.

— Смяташ ли, че това ме притеснява?

— Не знам. Защо не ни дадеш доказателствата? Защо не ни позволиш да ги използваме, за да ги пратим в затвора?

— А с мен какво ще стане? Ще ме пуснете по живо, по здраво? — Той поклати глава.

— Това е застраховката ти, нали? — каза Декър. — Тръгнат ли подире ти, веднага ще предадеш уликите на властите.

— Точно така.

— Мама знаеше ли, че си замесен в бомбените атентати? — попита Марс.

— Мислиш ли, че щеше да се омъжи за мен, ако знаеше какво съм правил? — отвърна Рой. — След онзи репортаж по телевизията получих писмо.

— Заплашиха ли те?

— Заплашиха всички ни. Тогава разбрах, че Лусинда умира. Оставаха й няколко месеца. Бях в безизходица.

— Минали са толкова години и ти не си разкрил доказателствата срещу тях — каза Декър. — Защо са реагирали по този начин, когато са те видели по телевизията? Това би могло да те накара да издадеш тайната им.

— Беше работа на Маклелън. Той отправи заплахите. Сигурен съм в това. Хюи и Истланд биха предпочели да изчакат, да не правят нищо. Роджър обаче не беше като тях. Знаех, че през всичките тези години онова, което бях направил, не му дава мира. Затова започна да ме преследва и накара другите двама да се включат в играта.