Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Монтгомъри е арестуван в девет часа и десет минути вечерта.

— Да… така пише в доклада.

— А по кое време е избухнала бомбата?

Пиърс заби поглед в папката. Гласът й потрепери леко, когато обяви:

— Изглежда, е станало в девет и петнайсет.

— Интересно съвпадение — отбеляза строго Богарт.

— Не ме гледайте така, аз дори не съм била родена тогава! — каза възмутено Пиърс.

— В некролога на Нейтън Райън се споменава, че е бил сред първите, пристигнали на мястото на трагедията — каза Декър.

— Да, аз също го прочетох, след като агент Богарт се свърза с мен. До този момент изобщо не знаех за това.

— Но църквата се е намирала в квартал, в който са живеели предимно чернокожи. Било е късно вечерта. Какво е правил там Райън? Наблизо ли е живеел?

— Нямам представа — вдигна рамене Пиърс.

— Споменахте, че познавате някои членове на семейството — намеси се Джеймисън.

— Да.

— Можете ли да ги попитате? — каза Богарт.

Пиърс впери неприязнен поглед в Декър.

— Наистина ли смятате, че Монтгомъри е бил използван, за да отвлече вниманието на полицаите, така че да напуснат позициите си и да може атентаторът да постави бомбата?

— Не, смятам, че местната полиция много добре е знаела какво предстои. Полицаите са получили заповед да напуснат позициите си и да арестуват Монтгомъри, за да може атентаторът да постави и детонира бомбата.

Тя пребледня.

— Получили са заповед? От кого?

— Работата ни е да разберем — отвърна Декър.

След като проведоха няколко телефонни разговора с различни представители на фамилия Райън, те пристигнаха в малко спретнато бунгало в скромно предградие. Къщите бяха сгушени в сенките на вековни дървета, а въздухът бе изпълнен с детски смях.

Милдред Райън наближаваше деветдесет. Розовият й скалп бе покрит с рядка бяла коса. Тялото й се бе смалило, а гърбът й беше превит под тежестта на годините. Носеше големи очила с черни рамки, които скриваха половина от дребничкото й лице. Седеше, наметната с шал, на удобен фотьойл в една от спалните на къщата, собственост на дъщеря й.

Въпросната дъщеря, Джули Смитърс, оглеждаше подозрително Декър и останалите, които стояха на прага на спалнята.

— Наистина не разбирам, какво очаквате да научите от майка ми. Минало е много време, а паметта й вече не е толкова добра.

Смитърс бе ниска и набита, с фигура на булдог, а на лицето й бе изписано същото упорито изражение, характерно за тази порода.

— Искаме само да й зададем няколко въпроса — отвърна спокойно Богарт. — Ако не е в състояние да отговори, ще си тръгнем и ще се върнем по друго време.

Райън вдигна поглед от Библията, която четеше. Пръстът й следваше всеки ред и всяка дума.

— Нека влязат, Джули, и да зададат своите въпроси. Добре съм — отвърна тя с провлачен говор, който издаваше, че е родена в Мисисипи.

— Явно се радва на отличен слух — отбеляза Декър.

— Не я преуморявайте — предупреди Смитърс.

Тя си тръгна, а Декър и останалите влязоха бавно в стаята.

Райън им посочи два стола. На единия се настани Джеймисън, а Богарт предложи другия на Декър. Той седна и придърпа стола си по-близо до Райън. Богарт и Марс останаха прави зад него. Старицата огледа четиримата и каза:

— От години не съм имала толкова гости.

Богарт й показа значката си, след което заяви:

— Госпожо Райън, благодарим ви, че приехте да се срещнете с нас.

— Няма нищо. За какво става въпрос?

— За съпруга ви Нейтън — отвърна Декър.

— Той е покойник. От много отдавна.

— Знаем. Но искахме да ви зададем някои въпроси, свързани с него. Става въпрос за бомбената експлозия в онази църква през шейсет и осма. Спомняте ли си я?

При тези думи дребничката съсухрена старица сякаш се сви още повече.

— Че кой може да я забрави? Онези малки негърчета… колко жалко… — Тя поклати глава. — Това е работа на дявола, да знаете. Казах го тогава, казвам го и сега.

— Разбрахме, че съпругът ви е бил сред първите, озовали се на мястото на трагедията. Така поне пише в некролога му.

Възрастната жена застина за миг, след което погледна Декър и попита:

— За какво всъщност става въпрос?

— Знаете ли, че никой не е бил арестуван във връзка с експлозията?

— Знам.

— Тук сме, за да се опитаме да открием извършителите.

— Те сигурно са покойници.

— Възможно е. Но има вероятност и да са живи. Може по онова време да са били млади, каквато сте били вие.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо за това.