Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Мисля, че някой току-що влезе в къщата през задната врата.

Тримата застинаха неподвижно и се ослушаха.

— Чу ли? — каза Милиган.

— Това определено са стъпки — отбеляза Марс.

— Така е — съгласи се Декър и погледна ролетната врата на гаража. — Да излезем оттам?

— Обзалагам се, че тази врата не е отваряна от двайсет години — каза Милиган. — Напънем ли я, ще започне да дрънчи и трака като товарен влак по релси. Това се отнася и за обикновената врата към двора. А и нали видяхме, че целият е обрасъл в храсти. Ще се оплетем като патета в кълчища и ще се превърнем в лесни мишени.

— Но сигурно вече са разбрали, че в къщата има някой — отбеляза Марс.

— Не е задължително. Не и ако са дошли отзад — възрази Милиган. — А и дори да знаят, че сме тук, може да не разберат, че сме в гаража.

— Не смяташ, че е Богарт, така ли? — попита Мелвин.

— Щеше да се обади — отвърна Декър, — а нямаше да се промъкне тихомълком, при положение че очаква да ни завари тук. Може да се получи неприятен инцидент.

— Така е — съгласи си Милиган.

— Кой ли е дошъл тогава? — учуди се Марс.

Декър и Милиган извадиха пистолетите си едновременно.

— Мини зад нас, Мелвин — нареди му Декър.

— Ей, мога сам да се погрижа за себе си!

— Не и ако противникът е въоръжен — изтъкна Милиган.

Декър набра някакъв номер, погледна екрана и каза:

— Няма да се получи. Обхватът е нулев.

— Ама че затънтено място! — възкликна Марс. — Дори двайсет години по-късно.

Милиган изправи рамене.

— Добре, предлагам да изчакаме тук и да ги оставим да влязат откъм кухнята. Имаме добра позиция за стрелба и вероятно ще ги неутрализираме, преди да ни атакуват.

— Стратегията ми се струва добра — отвърна Декър, — но трябва да се разделим. Аз ще поема единия ъгъл, Тод, а ти — другия. Така ще се озоват под кръстосан огън. Мелвин, легни на пода до онази работна маса. Тя ще ти осигури известно прикритие.

— Вижте какво, не искам да си рискувате живота заради мен.

— Правим го за втори път, откакто поехме случая — отвърна Декър. — Изпълнявай каквото ти казвам, защото ги чувам да идват.

Тримата заеха позиции. Декър и Милиган приклекнаха в далечните ъгли от двете страни на ролетната врата и насочиха пистолети към вратата за кухнята. Марс залегна на пода от другата страна на работната маса, без да откъсва поглед от същата врата.

— Да изчакаме ли да открият първи огън? — попита Милиган.

— Съществува макар и малка вероятност това да са местни хлапета, решили да си поиграят в изоставената къща. Мисля, че трябва да изчакаме — отвърна Декър. — Ще извикаме и ще се представим, че сме агенти, макар да не смятам, че това са деца.

— Аз също.

— След като стреляш, претърколи се вляво. Аз ще стрелям след теб и ще се претърколя вдясно… ако успея.

— Ясно.

Следващият звук, който чуха, дойде от затръшването на задната врата на къщата. После някой я заключи. Чу се силен удар като от сблъсък на два твърди предмета.

Декър и Милиган се спогледаха.

— Това не ми харесва — прошепна агентът. — Какво ли са намислили?

— Ей, хора — подвикна тихо Марс, — не надушвате ли дим?

Декър блъсна обикновената врата, която водеше към двора, но тя не помръдна. Натисна бравата. Нищо. Накрая отстъпи крачка назад и простреля патрона. Отново натисна бравата и отново без резултат.

— Мисля, че е залостена или дори закована — извика той.

Милиган се опитваше да повдигне ролетната врата.

— И тази е залостена!

Под вратата за кухнята започна да се процежда дим.

Декър и Марс се втурнаха към нея. Започнаха да кашлят и да се задушават, а лъчът от фенерчето на Декър едва пронизваше дима и тъмнината.

Декър постави ръка върху бравата и изохка.

— Много е нажежена! Огънят е стигнал от другата страна! Не можем да се измъкнем от тук!

— Няма друг начин! — извика Милиган от другия край на гаража.

Марс се обърна и се засили. Връхлетя с всички сили върху вратата, която водеше към двора. Удари я толкова здраво, че тя се откъсна от пантите. Но храстите и лианите, превзели двора, не й позволиха да падне на земята. Той започна да блъска и да рита, но вратата бе така оплетена в трънаци и плевели, че не искаше да помръдне.

— По дяволите! — извика Марс.

Декър дишаше тежко. Когато димът започна да прониква в гаража, той се приведе ниско и извика на останалите да последват примера му. После пропълзя до ролетната врата. Милиган също лежеше по корем до нея.

— Все някой трябва да види пламъците от шосето — каза агентът.