Марио Пьюзо - Щастливият странник

Една от жените, с набръчкано като орех лице, рече почти сърдито:

— Ех, giovanetto, виждаш ли как страдат майките за синовете си. Гледай да не ѝ докараш мъка.

Тя беше кръвна роднина и можеше да говори безнаказано, макар че Октавия прехапа гневно устни. Джино сведе глава и Лучия Санта попита:

— Яде ли нещо?

Джино кимна. Не можеше да говори, не можеше да я гледа. Изпитваше органичен страх, че тя ще го удари пред всички. Но гласът ѝ беше съвсем нормален. Майка му го освободи.

— Върви да помогнеш на Лоренцо да говори с хората. Прави каквото ти каже.

Джино остана като гръмнат, когато я чу да казва на жените около нея с набъбнал от удоволствие глас:

— Претъпкано е с народ. Винченцо имаше толкова приятели.

Догади му се. Никой от тези хора не познаваше Вини и не даваше пет пари за него.

Майка му видя погледа му и го разбра. Незрялото, дръзко презрение на младите към фалша, защото не познават ужасната нужда от щитове срещу ударите на съдбата. Тя го пусна. Ще се научи.

Времето стана сянка в онази тъмна зала. Джино посрещаше новодошлите и ги превеждаше през огледалночерния под дотам, където седеше майка му и Вини чакаше в своя ковчег. Видя как Лучия Санта събира утеха от тези хора, които не означаваха нищо нито за нея, нито за мъртвия му брат. Леля Луче истински щеше да скърби за своя кръщелник, но старицата беше умряла. Дори Октавия не изглеждаше толкова тъжна, колкото той си мислеше, че ще бъде.

Като насън, Джино показваше на всички тези непознати хора къде да се разпишат в регистъра, къде да оставят даренията в кутията на стената. После ги пускаше като гълъби да намерят пътя през черния лъснат под до роднините, които не бяха виждали от последното погребение.

За първи път в живота си той играеше ролята на член от семейството. Приемаше хора и ги изпращаше. Приказваше, разпитваше за семействата, вежливо кимаше с глава, когато те изразяваха своя ужас от злополуката, причинила тази трагедия, представяше се, да, той беше най-големият син от втория съпруг, гледаше ги как го класифицират като disgrazia. Сантини не криеха облекчението си, че не са се свързали с това семейство и тази трагедия. Доктор Барбато дойде само за няколко минути, потупа Джино по рамото с неочаквана доброта и за първи път не изглеждаше гузен или дръпнат. Пекарят, по-близък от другите, почти член на семейството (все пак едно време беше работодател на покойника), запита Джино:

— Та злополука ли е било, значи? Горкото момче, вечно беше толкова тъжно.

Джино не отговори.

Леля Терезина Кокалити, тази акула в човешки образ, не каза дума никому. Седеше до Лучия Санта вцепенена от страх — сякаш смъртта, толкова близка, можеше ревниво да разкрие нейното съществуване и това на четиримата ѝ синове, които мамеха социалната служба, претъпканата къща със захар, брашно и мас, от които един ден беше сигурна, че ще натрупа състояние.

Гуидо, синът на пекаря, беше там с военната си униформа. Беше един от първите войници от мирновременния набор, в първата си домашна отпуска. Изглеждаше истински опечален. В очите му имаше сълзи, когато наведе глава да целуне Лучия Санта по бузата. Дон Паскуале ди Лука дойде, от уважение към Лари, да поднесе почитанията си и без съмнение стодоларовата банкнота в дарителницата беше от него, макар като истински джентълмен да я беше сложил в плик без бележка. Огромната зала вече беше пълна с хора, малките деца бяха заспали на столовете си край стената.

Около единайсет часа, когато хората престанаха да прииждат, Лари хвана Джино за ръката и рече:

— Да идем да изпием по едно кафе. Казах на Гуидо да поеме нататък.

Излязоха само по сака надолу по улицата до малка закусвалня. Докато пиеха кафе, Лари се обърна ласкаво към Джино:

— Не гледай, че старата вика. Утре ще забрави. И слушай, малкият, двамата с Октавия ще ти помагаме да носиш товара. Аз ще давам по петдесет на месец и тя ще дава петдесет.

За миг Джино не разбра какво, по дяволите, говори Лари. После осъзна, че светът му се е преобърнал. Майка му, сестра му и брат му вече зависеха от него. Всички години бяха изтекли, за да го докарат до онова, което неминуемо го очакваше. Ще ходи на работа, ще спи, няма да има щит между него и майка му. Ще бъде въвлечен в семейството и неговата съдба. Никога вече няма да може да бяга. И се учуди на начина, по който го прие, почти с облекчение, когато му стана най-после ясно. Беше почти добра новина.

— Трябва да си намеря работа — каза на Лари.