Марио Пьюзо - Щастливият странник

— Не оставяй брат си — каза тя. — Не го оставяй сам тази нощ. Той никога не е бил смел. Беше много добър, за да бъде смел.

Джино кимна утвърдително.

— Ти никога не си ме слушал — продължи. Джино каза много тихо:

— Ще остана цяла нощ. Обещавам.

Насили се да хване шапката ѝ и да я оправи, много бързо, за първи път в живота си правеше нещо такова за нея. Майка му бавно посегна нагоре към забулената шапка и я свали. Носеше я в ръка, докато излизаше от вратата, сякаш не можеше да понесе да защити лицето си, сякаш с открита глава ще може отново да се изправи срещу живота, срещу неотменимата му несправедливост, неминуемото поражение.

Погребалният агент предложи на Джино да му донесе кушетка и се извини, че трябва да затвори вратата към улицата. Показа му звънеца, с който може да позвъни на рецепцията, ако поиска да излезе. Той самият спеше в стаята на горния етаж. Джино продължаваше да кима, сякаш разбираше, докато мъжът изчезна през вътрешното преддверие.

Сам в тъмния погребален дом, като знаеше, че трупът на мъртвия му брат в ковчега е току зад малката арка, Джино за първи път се почувства спокоен, откакто брат му беше умрял. Подреди дървените сгъваеми столове в редица, да му служат за кушетка, и нави палтото си за възглавница. Легнал така, пушеше, с една ръка до студената стена, и се опитваше да премисли как се беше променил светът.

Мислеше за нещата, които беше научил. Лари наистина бе гангстер и хората се плашеха, че може да ги убие. Ама че дивотия! Лари не можеше да удари дори малките си братчета. А Фей Левака беше пълен простак, дето казваше, че Вини се е хвърлил пред локомотива. Вини беше толкова кротък, че дори престана да седи на перваза. А и майка му, дето ревеше, крещеше и вдигаше толкова шум. Сънливо остави ума си да каже онова, което наистина мислеше — че мъката ѝ беше преувеличена, че правеше една церемония от смъртта. После си спомни за собствените си сълзи на входа. Но той плачеше за Вини като малък, когато играеха заедно и седяха на озарения от звездите перваз нощем. Постепенно осъзна, че в скръбта има малко жал за мъртвите. Че тя е ридание на малцина по нещо изгубено и затова от смъртта трябва да се направи церемония, да се прикрие онова, което всички знаят, че е така: че смъртта на човека означава толкова малко.

Горкият Вини. Кой скърбеше за него? Той беше станал хленчещ, нещастен младеж, с когото никой не искаше да общува. Дори майка му от време на време се дразнеше от него. Тя плачеше за многото други малки Винченцовци преди него. "Като мен — помисли си Джино. — След това изобщо не ме беше грижа за него. И Лари. Дори Октавия не го обичаше истински. Но жената на Лари го обичаше, незнайно защо, Луиза го обичаше. А старата леля Луче щеше да плаче." Точно преди да заспи, Джино искаше да мине през арката и да погледне мъртвото лице на брат си, да се насили да изпита още малко болка, но беше твърде уморен. Цигарата му падна на блестящия черен под, червеното ѝ огънче гореше като въглен в ада. Заспал, той се сви на редицата столове, мръзнещ до плочите на стената. Помъчи се да се пребори със съня, без да усети, че е издал вик, който е събудил погребалния агент в горната стая.

Не беше вярно. Изобщо не беше убил брат си. Държеше палтото на майка си пред лицето ѝ, но ръцете му бяха така ужасно уморени. Обвиняващите ѝ очи го пронизваха и като търсеше някаква милост, той пошепна: "Плаках на входа долу на улицата, виж, лицето ми е още мокро." Но майка му само се изкиска и каза: "Това е поредният ти номер. Animale… animale… animale… "

Тя му се усмихваше. Замайващата усмивка на млада жена. Джино едва не попадна в капана, който щеше да погуби и двамата. Едва не заговори за деня, когато стоеше пред входа на сградата и я чакаше да доведе баща му у дома. Но лукаво, хитро кимна с глава. Както тя не го обвиняваше наяве, той нямаше да я обвини насън. Тръпнещ, си обеща да стане втори Вини, да работи в железницата, да се ожени, да живее в квартирите по авенюто, да чака по трамвайните спирки с дете на ръце, да се окове в познатия, непрогледен свят, в който беше роден.

Бабите на Десето авеню се събраха в лятната нощ и оплакаха премеждията на семейство Анджелуци-Корбо.

Първо всички викаха прочувствено: "Ах, какъв ужасен живот! Горката Лучия Санта — първият ѝ съпруг умря, вторият си съсипа живота, а сега голям син, вече им вадеше хляба, прегазен. Какви нещастия, какви несгоди. Поврага и Господ, и Неговия свят и всичките му неведоми светци и съдби!"