Марио Пьюзо - Щастливият странник

Главите им кимаха в съгласие. Но друга жена — също познала несгодите, уважавана за тежкия си живот — поклати посивяла глава и каза: "Вярно, вярно, но поне има голяма дъщеря, отговорничка — умна, женена за трезв мъж. Има мъжки рожби, гордост за всяка майка. Лоренцо, женен, даде ѝ внуци, вади куп пари в Съюза на пекарите. Джино вече е добро, съзнателно момче, глава на семейството, напомня ти за Италия с тежката си работа на железницата и никакви разправии с полицията. Салваторе печели медали в училище и сигурно ще стане професор. Лена е италианска дъщеря от старата школа, върши къщната работа, винаги послушна, съзнателна. Виж ги колко уважават Лучия Санта. Двамата женени още носят пари. Джино ѝ дава плика със заплатата, без да го отвори.

Пет добри деца. Вярно, няма съпруг, но като гледаш какви съпрузи има по Десето авеню, може пък да не е за беда.

Поне Лучия Санта има вече малко семейство. Даже горкият Винченцо, умрял, не донесе disgrazia на семейството си. Прилошало му и паднал под локомотива. Злополука. И беше погребан на осветена земя. Горкият Винченцо, роден под нещастна звезда, беше срещнал съдбата, която му бе предопределена поначало."

Такава беше равносметката. Много жени бяха страдали повече или по-малко. Съпрузи загиваха на работа. Бебета се раждаха уродливи, деца умираха от безобидни настинки и малки ранички. Нямаше жена в кръга, която да не е погребала поне едно дете.

А и колко несгоди беше избегнала Лучия Санта. Дъщери забременяваха, а съпруг не се мяркаше на километри наоколо. Синове ставаха затворници от сой или намираха начин да отпуснат немирни крака на електрическия стол. Пияници, комарджии, курвари съпрузи.

Не, не. Лучия Санта имаше късмета да се спасява твърде дълго и малко мъка в живота ѝ се полагаше по право. Всичките ѝ деца бяха силни, здрави, хубави, светът беше пред тях. Скоро щеше да бере плодовете от всичките си усилия. Така че кураж. Америка не е Италия. В Америка можеш да избягаш от съдбата си. Синовете растяха високи и работеха в канцеларии с яки и вратовръзки, далеч от вятъра и земята. Дъщерите се учеха да четат и пишат, носеха обувки и копринени чорапи, вместо да колят мръсните прасета и да мъкнат дърва на гръб, за да пестят силите на скъпите магарета.

Че нали и в рая веднъж е влязло нещастието? Кой може да избегне мъката? Кой може да мине в живота без плач? Само мъртвите не страдат. Ах, честити, честити мъртвите. Бабите сключваха ръце да благодарят за деня, в който ще напуснат тази земя, тази нещастна долина на сълзите. Да, да, честити са мъртвите, които не страдат повече.

Очите им мятаха пламъци, сила и енергия излъчваха обвитите в черно, безформени тела. Жените поглъщаха всичко, което ставаше на авенюто, докато говореха. Мятаха проклятия като мълнии към децата, които си търсеха белята. Лакомо сърбаха от островърхите картонени чашки със замразена лимонада и отхапваха големи парчета димяща пица, забиваха кафяви непоклатими зъби в лавата от врял доматен сос и реките от сирене в скритото бухнало тесто. Готови да убият всеки, изправил се на пътя към голото парче хляб за тях и децата им, непримирими врагове на смъртта. Те бяха живи. Камъните на града, стоманата и стъклото, сините плочници, павираните улици — всичко ще се превърне на прах, но те ще бъдат живи.

Можe ли дявол да се обърне на ангел? Пекарят, лудият бръснар, доктор Барбато и дори хитрата леля Терезина Кокалити се чудеха на промяната у Джино Корбо. Вярно беше: бедата правеше от момчето мъж, защото сега Джино работеше като роб на железницата, трупаше извънредни часове и носеше плика със заплатата непокътнат на майка си.

Лучия Санта беше толкова доволна, че даваше на Джино два пъти повече джобни пари, отколкото беше давала на Вини, кълнеше се пред Октавия, че го правела само защото Вини вечно си прибирал извънредните.

— Виждаш ли — казваше майката на Октавия при петъчните ѝ вечерни посещения, — Джино винаги си е бил добро момче.

Октавия трябваше да се съгласи, защото въпреки работата нощем и извънредните неделни дежурства Джино завършваше последния срок в гимназията и щеше да се дипломира през януари. Даже за първи път влизаше в почетния списък. Това особено радваше Лучия Санта.

— Не бях ли права? — питаше тя Октавия. — Играта на улицата уморява ума на детето, не честната работа.

Октавия, все още покъртена от смъртта на Вини, беше учудена и озадачена от бързината, с която майка ѝ се възстанови. Бе станала по-кротка, разрешаваше повече на Сал и Лена, но иначе си беше същата. Само веднъж издаде чувствата си. Една вечер, когато говореха за Вини като малък, Лучия Санта каза с горчиво самопорицание: