Марио Пьюзо - Щастливият странник

Най-накрая Пиеро Сантини пристигна със своите камиони от Тъкахо. Поради войната превозът се уреждаше извънредно трудно, но Сантини дойде да услужи на земляците си от родното му село в Италия. А и вече омекнал, сърцето му се радваше да помогне за щастливия край на тази история.

Лучия Санта пъргаво извади тенджера и някакви очукани чашки. Сипа на Сантини кафе и двамата пиха, загледани надолу към Десето авеню, като придържаха чашите на перваза. Октавия, Сал и Лена носеха леките пакети до чакащите камионетки, докато двама възрастни мускулести италианци, които пръхтяха като магарета, подлагаха гърбове да ги натоварят с огромните бюра и легла.

След време единственото нещо, което остана в жилището, беше кухненската табуретка, обявена за напълно непотребна в хубавата къща на Лонг Айланд. Луиза и трите ѝ малки деца се качиха по стълбите да чакат заедно с тях, малките злосторници се щураха из океана изхвърлени дрехи и боклуците от изпразнените шкафчета и старите вестници.

Накрая настъпи последният миг. Лимузината на господин Ди Лука, вече притежание на Лари, чакаше пред входа на сградата. Октавия и Луиза насметоха малките Деца от редицата мръсни, опустели спални през вратата. После Октавия каза на Лучия Санта:

— Хайде, мамо, давай да се омитаме от тая кочина.

За всеобщо учудване по лицето на Лучия Санта се изписа изненада, сякаш до края не вярваше, че трябва завинаги да напусне тази къща. После, вместо да тръгне към вратата, тя седна на кухненската табуретка и заплака.

Октавия избута Луиза и децата надолу по стълбите, преди да се обърне към майка си. Гласът ѝ беше остър, нетърпелив:

— Мамо, какво има сега, по дяволите? Хайде, ще плачеш в колата. Всички чакат.

Но Лучия Санта зарови лице в шепите си. Не можеше да спре сълзите.

Тогава майката чу сърдития глас на Лена да казва:

— Остави я!

А Сал, който никога не говореше, се обади:

— Ние ще я свалим, вие вървете.

Октавия слезе по стълбите и майката вдигна глава. Двете ѝ най-малки деца я пазеха от двете страни. Тя не беше разбрала, че са пораснали толкова. Лена бе много красива, много мургава, със сините очи на баща си, но лицето ѝ беше като на Джино. Тогава усети ръката на Салваторе на рамото си. Той имаше очите на човек, който никога не може да се ядоса. В този миг майката си спомни как Сал и Лена, притихнали в своето ъгълче, бяха гледали и сигурно съдили всички тях. Тя не можеше да знае, че за тях майка им беше героиня в някаква страшна пиеса. Те я бяха гледали как понася ударите на съдбата, яростта на баща им, безнадеждните ѝ битки с Лари и Джино и ужасната мъка от смъртта на Вини. Но когато тя посегна да докосне телата им, разбра, че я бяха съдили и я бяха оправдали.

Защо тогава Лучия Санта плака в тези празни стаи? Кой беше сега като нея?

Тя отиваше да живее в къща на Лонг Айланд, внуците ѝ бяха в краката ѝ. Салваторе и Лена ще станат лекари или учители. Дъщеря ѝ Октавия е отговорничка в шивашкото ателие, а синът ѝ Лоренцо е председател на съюза, раздава длъжности като някой херцог в Италия. Синът ѝ Джино е още жив, когато милиони умират. Винаги щеше да има достатъчно храна и пари за старини, обкръжена от почтителни и любещи деца. Кой е като нея!

В Италия преди четирийсет години и най-смелите ѝ мечти не се простираха дотук. А сега милион тайни гласове викаха: "Лучия Санта, Лучия Санта, ти намери своето щастие в Америка." А Лучия Санта ридаеше на своята кухненска табуретка. Вдигна глава и им извика: "Исках всичко това без мъки. Исках всичко това, без да плача за двама погубени съпрузи и любимо дете. Исках всичко това без омразата на едничкия син, заченат с истинска любов. Исках всичко това без вина, без скръб, без страх от смъртта и ужас от Страшния съд. Невинна."

Америка, Америка, мечта богохулна. Даваш толкова много, защо не можеш да дадеш всичко? Лучия Санта плака за неизбежните престъпления, извършила срещу хората, които обичаше. В нейния свят като дете най-смелата мечта беше да се спасиш от страха от глада, болестите и природните стихии. Мечтата беше да останеш жив. Никой не стигаше по-далеч. Но в Америка и по-дръзки блянове бяха възможни, само че тя не подозираше, че те съществуват. Хляб и покрив над главата не стигаха.

Октавия искаше да стане учителка. Какво искаше Вини? Нещо, което тя никога нямаше да узнае. А Джино — какви ли мечти е имал той, сигурно най-смелите от всички. Но дори сега, през сълзите, през мъката, една ужасна омраза се надигна и тя си помисли, че повече от всичко той търсеше своето собствено удоволствие. Искаше да живее като богаташки син. Тогава си спомни как беше наскърбила баща си, за да спечели чеиз за брачното си легло.