Марио Пьюзо - Щастливият странник

Лари кимна.

— Уредих я. Ще заемеш мястото на Вини в железницата. Ще ходиш ли още на училище?

Джино се ухили.

— Разбира се.

Лари посегна и го докосна по ръката.

— Ти винаги си бил добро дете, Джино. Но сега трябва да се пооправиш малко, нали разбираш?

Джино разбираше. Че трябва да мисли за семейството. Че трябва да престане да прави каквото му хрумне. Че трябва повече да радва майка си. Че трябва да престане да бъде хлапе. Кимна. С тих глас попита:

— Ти мислиш ли, че Вини наистина се е хвърлил пред оня локомотив?

Промяната в лицето на Лари беше страховита. Запазило красотата си, лицето му придоби бронзов цвят и тежест, а сега бронзът изглеждаше димящ от някакъв отровен разяждащ гняв.

— Това са пълни глупости. Аз се оправих с машиниста и пожарникаря. Ако чуеш, че някой много плещи, само ми кажи и ще го оправя. — Изчака малко. — И не разправяй на никого какво стана, когато говорих с Фей Левака.

Гневът се разсея от лицето му, кожата му стана по-светла.

— Ако старата пита нещо, ще се кълнеш, че е било злополука.

Джино кимна.

Тръгнаха да се връщат към погребалния дом. Лари хвана брат си за ръка и каза:

— Не се притеснявай толкова, малкият. След една-две години аз ще ида при големите пари, с тая война и изобщо, тогава ще измъкна семейството и ти ще можеш да правиш каквото си искаш. — Усмихна се. — И аз бях като теб едно време.

Под черната тента намериха Октавия, която ги чакаше и трепереше от студ. Тя попита троснато:

— Къде се изгубихте вие двамата? Мама ужасно се притесни — мисли, че Джино се е махнал.

— Боже мой — каза Лари. — Аз ще говоря с мама. Ти стой у дома, Джино.

Джино изпита познатия органичен страх и осъзна, че сигурно е изглеждал уплашен. Лари го защитаваше. Учуди се от ужаса, който го беше обзел.

След няколко минути Лари се върна усмихнат и каза:

— Октавия пак прави от мухата слон, както винаги. Старата гледа да сме тук, когато затворят.

Хората се разотиваха. Погребалният агент се появи и като кръвен роднина на смъртта помогна на Лари и Джино да изпратят опечалените, докато останаха само най-близките на семейството. Огромният погребален дом се изпразни и Джино чу как тътрят столовете зад малката арка, като че ли майка му и приятелките ѝ се готвеха да напуснат ковчега. Дългата нощ беше свършила. В другата стая цареше странна тишина и Джино си помисли да тръгне към къщи преди другите, за да избегне срещата с майка си. Точно в този ден се боеше от нея така, както не се беше страхувал дотогава от нищо в живота си.

Страховитият писък завари Джино напълно неподготвен и го смрази от ужас. Той беше последван от друг вик, който преля в измъчен вой и гласът на майка му се изви: "Винченцо, Винченцо", с такава жална мъка, че Джино искаше да изхвърчи от вратата далеч, където няма да може да я чува. Погребалният агент, съвсем спокоен, сякаш беше очаквал точно това, сякаш разбираше мислите на Джино, сложи възпираща ръка на рамото му.

Изведнъж арката се изпълни с черно — четири жени се гърчеха и извиваха една около друга като змии. Октавия, Луиза и леля Терезина се мъчеха да измъкнат Лучия Санта през арката, битката беше ужасяващо правдива.

Опитваха с думи и ласки до ковчега, но напразно. Опитваха се да припомнят на Лучия Санта задълженията ѝ като майка на още пет деца, но тя беше впила нокти в ковчега на мъртвия си син. Трите жени бяха безмилостни. Нямаше да ѝ позволят да остане. Нямаше да ѝ позволят да полудее от мъка. Нямаше да ѝ позволят да загърби живота и дълга си. Бяха безпощадни. Октавия хвана едната ръка и рамото. Луиза дърпаше другата ръка, но по-слабо, така че тежкото тяло на Лучия Санта се завъртя на една страна. Леля Терезина жестоко стискаше Лучия Санта за врата и гърдите и я дърпаше напред към огледалночерния под.

Но майката като някакво упорито животно сви тежкото си тяло в една съпротивляваща се купчина и не помръдваше. Тя не се дърпаше. Не викаше вече. Черната ѝ шапка и воал бяха паднали настрани, изкривени, върху главата ѝ. Лицето ѝ беше подпухнало, опърничаво, нечовешко от почти животинска мъка. И въпреки това тя за първи път беше толкова страховита, непобедима, сякаш този свят на смъртта трябваше да се разбие на парчета и да изчезне пред царствената ѝ скръб.

Трите жени се дръпнаха от нея. Луиза избухна в сълзи. Октавия покри лицето си с ръце, после извика приглушено:

— Лари, Джино, помогнете ни.

Те прекосиха пода и застанаха с трите жени около майката. Джино не смееше да я докосне. Лучия Санта вдигна глава. Обърна се към Джино.