Марио Пьюзо - Щастливият странник

— Някой друг да иска нещо? — попита нервно Джино. Майка му го погледна право в очите, две петна загадъчно се появиха високо на бузите ѝ.

— Дай на мама още малко кафе — каза Октавия. Говореше тихо, като всички, почти шепнешком.

Джино донесе каната с кафе и наля пълна чаша на майка си. Докато наливаше, я докосна и тя се отдръпна от него, като му хвърли поглед, който го накара да замръзне, глупаво вдигнал голямата кафява кана над масата.

Лари каза:

— Най-добре да се стягаме.

Изглеждаше поразително красив в черния си костюм, с черната вратовръзка и снежнобялата риза. Траурната лентичка на ръката му се беше разхлабила. Лучия Санта се наведе да я оправи.

Октавия попита:

— Ами леля Кокалити?

— После ще се върна за нея — отвърна Лари. — Ще ги взема с пекаря и бащата и майката на Луиза.

Октавия каза нервно:

— Дано не тичат много малки деца в погребалния дом. Дано са имали достатъчно акъл да ги оставят вкъщи.

Никой не отговори. Всички чакаха Лучия Санта да направи първия ход. Джино се подпря на перваза, навел глава, не гледаше към никого, далеч от очите на майка си.

Накрая Октавия не можеше да чака повече. Стана и си облече палтото. После затегна черните копринени лентички на Сал и Лена. Луиза също се надигна и си облече палтото. Лари чакаше нетърпеливо на вратата. Лучия Санта още не ставаше. Всички бяха малко уплашени от спокойствието ѝ. Октавия нареди:

— Джино, дай палтото на мама.

Джино отиде до спалнята, облече своето, върна се и застана до стола на майка си. Разтвори широко палтото ѝ, за да може лесно да го облече, като стане. Майка му не го забелязваше.

— Хайде, мамо — рече той тихо и гласът му за първи път се изпълни с цялото съжаление, което изпитваше към нея.

Едва тогава тя се обърна на стола, вдигна очи към него с толкова безпощаден и студен поглед, че Джино отстъпи назад. Накрая тя каза съвсем спокойно:

— На това погребение ще дойдеш, значи?

За миг всички останаха поразени, невярващи, неразбиращи какво е казала. Не можеха да допуснат такава жестокост, докато не видяха как лицето на Джино побелява и застива. Той държеше палтото между себе си и майка си като щит. Очите му горяха с трескаво любопитство.

Майката продължи да го гледа с ужасен безпощаден поглед. Заговори отново съвсем спокойно:

— И на какво дължим тази чест? Не отиде да видиш баща си в ковчега. А докато брат ти беше жив, веднъж не му помогна, веднъж не намери време да се отделиш от скъпоценните си приятели, да утешиш собствената си плът и кръв. Веднъж не го пожали, веднъж не му подари нещо. — Тя помълча, за да изпълни гласа си с обидно, извинително пренебрежение: — Значи искаш сега да покажеш колко съжаляваш? Сипваш кафе, държиш ми палтото. Може пък да не си животно в края на краищата. Може пък да знаеш колко те обичаше брат ти, колко добър беше. — Пак замълча, сякаш очакваше отговор, после каза съвсем просто: — Махай се. Не искам да те виждам.

Джино знаеше, че тя ще каже всичко това. Той несъзнателно огледа стаята, като че търсеше помощ от някого, но на лицата им беше изписан ужасът на хора, които гледат някаква размазана жертва на злополука. Тогава той сякаш ослепя и не виждаше нищо. Остави палтото да падне на пода и се отдръпна назад, докато се опря в перваза на прозореца.

Не знаеше дали е затворил очи, или просто отказва да гледа лицето на майка си, когато тя започна да му крещи:

— Не искам да идваш. Събличай си палтото. Ще си стоиш вкъщи и ще се криеш като животно, каквото си.

Тогава гласът на Октавия се извиси срещу нейния, сърдит, но и умоляващ:

— Мамо, да не си луда? Млъкни, за Бога.

Джино чу как Лена започна да хленчи от ужас. Накрая чу стъпките на хора, които излизат от стаята и слизат по стълбите. Той позна странния смях на майка си, смесен с шума на колосани нови дрехи. Тогава чу гласа на Октавия да шепне:

— Не обръщай внимание на мама. Изчакай малко, после ела в погребалния дом. Тя иска да дойдеш. — Помълча малко и попита: — Джино, добре ли си?

Той кимна по посока на гласа ѝ.

Беше много тихо. Бавно започна да вижда отново. Електрическата крушка хвърляше мръсен жълт кръг светлина, а в него плуваше голямата кръгла маса, затрупана с чашки за кафе и малки петна от кална течност, утаили се в гънките на издрасканата мушама. Тъй като трябваше да изчака, преди да отиде в погребалния дом, той почисти кухнята и изми чиниите. Тогава облече сакото си с черната лентичка и излезе от къщата. Заключи вратата с големия пиринчен ключ и го пъхна под хладилника. Когато мина през вратата на сградата, големият траурен венец, закован за нея, го бръсна по бузата. Цветята бяха черни в нощта.