Марио Пьюзо - Щастливият странник

В тъмното Джино чакаше Фей да отговори. Настъпи дълго мълчание. После грубият глас, чудновато приглушен, каза:

— Лари, кълна се в Бога, че така ми се стори. Ако знаех, че е брат ти, нямаше да го напиша в доклада, обаче така ми се стори.

Джино усети как Лари си възвръща донякъде силата в гласа.

— Стига, Левак — каза той. — Знаеш, че брат ми Вини никога няма да направи такова нещо. От малък се плашеше от сянката си. Сигурно е бил пиян или се е объркал нещо. Можеш да промениш доклада.

Фей заговори бързо:

— Лари, не мога, знаеш, че не мога. Ченгетата ще ме подгонят. Ще си изгубя работата.

Лари вече с твърд глас каза:

— Ще имаш работа, гарантирам ти. — Отговор не последва. Лари продължи: — Левак, знам, че си се объркал. Обаче, ако не смениш доклада, знаеш ли какво ще стане с майка ми? Ще откачи. Ял си у нас, като бяхме малки. Това ли искаш да ѝ докараш?

Гласът на Фей се поколеба:

— Трябва да мисля за своята жена и децата.

Лари не отговори.

— Ако променя доклада, може да се наложи железницата да плати на майка ти обезщетение. Тогава ще подгонят мен, няма начин. Не мога, Лари, не ме карай.

— Ще вземеш половината от парите — каза Лари. — Да, карам те.

Фей се разсмя нервно.

— Само защото работиш за Ди Лука ли ще ме натягаш, Лари?

Беше почти предизвикателство, спомен от времето, когато бяха деца и Левака беше победил Лари на тротоара.

Изведнъж се чу един глас, който Джино не позна и който накара кръвта му да застине с животински страх. Беше глас, нарочно наситен с цялата отрова, жестокост и омраза, които човек може да призове от дълбините на съзнанието си. Гласът беше на Лари:

— Ще те разчекна — каза той.

Това не беше заплаха. Това беше убийствено обещание и то не бе човешко.

От страха, който изпълни колата, на Джино му призля. Той отвори вратата и излезе на чист въздух. Искаше да избяга, но се боеше, че ако го стори, Лари може да направи нещо на Фей. Тогава видя Фей да излиза от колата и Лари протегна ръка през прозореца да му даде няколко сгънати банкноти. Когато Фей се отдалечи, Джино седна на предната седалка. Не можеше да погледне брат си. Докато караха към къщи, Лари каза с уморен глас:

— Не му хващай вяра на глупостите, Джино. Стане ли злополука, всички лъжат. Никой не иска да го отнесе. А ченгето ми каза, че Вини бил пиян — познал по миризмата. Той бил виновен, вярно, но не е скачал пред локомотива. — Замълча за малко и после, сякаш искаше да обясни, каза: — Боя се за старата, ей Богу. Боя се за старата. Никой от двамата не можеше да говори за Вини.

Даже смъртта носи работа и грижи: да се вари кафе за близките опечалени, да се поднася вино, да се показват благодарност и съчувствие към съзнателно поднесената скръб на роднини и приятели.

Всички, без изключение, трябваше да бъдат официално уведомени от най-близкия кръвен роднина на покойника. Кръстниците, които живееха в Ню Джърси, надутите братовчеди в къщите им в Лонг Айланд, старите приятели в Тъкахо — те трябваше да получат в този ден почести като херцози, защото множеството погледи са обърнати към опечалените и поведението им трябва да бъде безупречно.

Освен това, тъй като само новодошлите имигранти жалееха по домовете си, бдението трябваше да се направи в погребален дом и член на семейството трябваше винаги да е подръка, за да посреща опечалените. Трупът на бедния Винченцо не биваше да остава сам на земята. В смъртта щеше да има повече спътници, отколкото беше имал някога в живота.

В навечерието на първата нощ от бдението за Винченцо семейство Анджелуци-Корбо се събра в кухнята на Десето авеню. Стаята беше студена. Тъй като никой нямаше да се върне до късно през нощта, газовата печка беше загасена.

Лучия Санта седеше на масата, изправена, тежка, ъгловата фигура в черно, с подути клепачи и присвити очи. Пиеше кафе, не гледаше никого, изпитото ѝ лице беше почти жълто. Октавия седеше до нея полуобърната, готова да я докосне и да изпълни всяко нейно желание. Странната неподвижност на майката плашеше дъщерята.

Лучия Санта огледа стаята, сякаш ги виждаше всичките за пръв път. Накрая каза:

— Дай на Салваторе и Лена нещо за ядене.

— Аз ще им дам — мигновено реагира Джино. Беше в черен костюм, с черна копринена лентичка на лявата ръка. Стоеше зад майка си, скрит от погледа ѝ, подпрян на перваза. Пресече бързо стаята и отиде до хладилника в коридора. Доволен беше, че излезе дори за малко.

Цял ден бе помагал на майка си вкъщи. Сервираше кафе, миеше чинии, посрещаше гости, гледаше децата. Цял ден майка му не промълви дума. Веднъж я попита дали иска нещо да яде. Тя му хвърли дълъг, хладен поглед и се обърна, без да му отвърне. Той не ѝ проговори повече и се мъчеше да стои далеч от очите ѝ.