Марио Пьюзо - Щастливият странник

Джино тръгна към центъра по Десето авеню, край някогашния мост, следваше издигнатите релси, докато някаква огромна сграда не ги погълна. Изведнъж видя улична табела, на която пишеше "Парк Сейнт Джон", но нямаше никакви дървета. Спомни си как брат му Лари винаги казваше, че язди фенерджийския кон от "Парк Сейнт Джон", и като малък Джино мислеше, че това е истински парк, горичка с дървета, трева и цветя.

Погребалният дом беше на улица "Мълбери" и той знаеше, че трябва да върви на изток. Когато пресичаше града, се отби до една закусвалня да си купи цигари.

Мъжете, седнали в закусвалнята, бяха работници от нощната смяна, дори чиновниците бяха облечени в груби дрехи. В задимения въздух витаеше ужасна самота, сякаш нищо не можеше да сплоти тези хора. Джино излезе.

Навън улиците бяха тъмни, освен светлите кръгчета, хвърляни от уличните лампи. Далеч в дъното на пресечката видя малък неонов кръст. Изведнъж Джино усети странна, тръпнеща слабост в краката и седна пред един вход да запали цигара. За първи път осъзна, че ще види мъртвото лице на брат си. Спомни си как двамата с Вини късно нощем дремеха на перваза на прозореца и брояха звездите над брега на Джърси.

Докосна лицето си, изненадан от сълзите. Групичка малки деца се втурна по улицата през кръговете жълта светлина. Спряха и го загледаха, смеейки се. Бяха безстрашни. Накрая той стана и тръгна бързо.

Имаше дълга черна тента от вратата на погребалния дом до бордюра, було за опечалените срещу небето. Джино мина през вратата в малко преддверие, от което арка водеше към огромна, подобна на катедрала зала, пълна с народ.

Дори познатите му изглеждаха като чужди. Там беше пекарят, четвъртит като брикет в стария си черен костюм, синът му Гуидо, със зловещо потъмнели страни. Самият бръснар, онзи самотен безумец, седеше тихо на стол, търсещите му очи бяха смирени от смъртта.

Жените от Десето авеню се бяха наредили до стените в официални редици, а чиновниците от нощната смяна на Вини бяха скупчени на групички. Там бяха Пиеро Сантини от Тъкахо с дъщеря си Катерина, вече омъжена, с подут корем, румено лице, спокойни и уверени очи от познатото и задоволено желание. Луиза, красивото ѝ лице бе причудливо помрачено от скръб, седеше с децата в ъгъла и гледаше съпруга си.

Лари стоеше с група мъже от железницата. Джино беше поразен от съвсем нормалното им поведение, усмивките, клюките за наднормената работа, за покупките на къщи в Лонг Айланд. Лари говореше за работата с хлебарниците, а добродушната му усмивка успокояваше всички. Все едно седяха на кафе в някоя хлебарница.

Лари видя Джино и му направи знак да се приближи. Той запозна брат си с мъжете, които му стиснаха ръката здраво, тържествено, да изразят почтителните си съболезнования. Тогава Лари отведе Джино настрана и прошепна:

— Върви да видиш Вини и поговори с майка.

За миг Джино се стресна от думите "върви да видиш Вини", сякаш брат му беше жив. Лари го поведе далеч в дъното на залата, където имаше друга, по-малка арка, почти скрита от групата мъже, събрани пред нея.

Две малки момчета профучаха край Джино по лъснатия черен под, а след тях се разнесе сърдитият шепот на майка им. Някакво момиче, на не повече от четиринайсет години, се спусна след тях, напляска ги здраво и ги помъкна към столовете им до стената. Накрая Джино успя да мине през втората арка в друга, по-малка стая. До далечната стена беше ковчегът.

Вини лежеше на бял сатен. Косите, веждите, високият му тънък нос се издигаха като хълмове над затворените хлътнали очи. Лицето му беше познато, но това не бе брат му. Вини изобщо не бе там. Всичко беше заминало — неловката стойка на тялото му, закритите, болезнени очи, съзнанието за поражение и кротката, уязвима доброта. Джино гледаше една бездушна, непобедима статуя без никакъв интерес.

И все пак беше обиден от жените в тази малка стая. Те седяха до стената под прав ъгъл спрямо ковчега и макар и тихо, говореха общи приказки. Майка му се обаждаше рядко, но със съвсем естествен глас. За да ѝ направи удоволствие, Джино отиде до ковчега и застана точно над брат си, като гледаше повече сатенената покривка и не чувстваше нищо, защото това не беше самият Вини, а само някакво общо доказателство за смъртта му.

Той се обърна да излезе през арката, но Октавия стана, хвана го за ръка и го заведе при майка им. Лучия Санта каза на жените, седнали до нея:

— Този е синът ми Джино, следващият подир Винченцо.

Това беше нейният начин да им каже, че е син от втория ѝ съпруг.