Патриция Корнуэлл - Прах

Паркирам на частния път, достатъчно дълъг, за да побере една кола, и Луси, Джейк и аз излизаме навън.

— Кого сте довели?

Гласът на майка ми изпреварва появата й, друг стар навик.

— Не е онзи ужасен човек, когото всички търсят, нали?

— Не, майко — отговарям. — Той беше заловен и е в затвора.

Отварям вратата докрай. Майка ми е в същата домашна рокля, с която беше облечена вчера, бяла, с големи пъстри цветя. Едрите цветя я карат да изглежда още по-ниска и широка, бялото прави косата й не толкова бяла, а кожата й — почти сива. Но няма смисъл да казвам и дума и никога не го правя, освен ако не става дума за хигиена, което е твърдо рядко.

— Защо Луси е облечена така? — пита майка ми, докато влизаме в къщата с хладилна чанта, пълна с риба.

— Същите дрехи, с които бях сутринта, бабо. Спортни шорти и тениска.

— Не разбирам защо имаш нужда от толкова много джобове.

— За да крада, както ти ме научи. Какво стана с Джанет и кучетата?

— Вършат си работата в задния двор. Надявам се, че тя ще почисти. Три кучета? Къщата ми не е достатъчно голяма. А Куинси не спира да дъвче разни неща. Защо пък някой би кръстил кучето си на онзи тъп телевизионен сериал?

— Къде е мама?

— Отиде на маникюр. Или на фризьор. Кой може да помни?

— Съмнявам се, че Как-му-беше-името успява да се справя с нея — отбелязва Луси. — Толкова е стар, а все още яде като змей. Няма да е красиво, когато гумената лента около стомаха му се съдере. Но предполагам, че е богат. Тя няма да го доведе тук, нали?

— Това е Джейк — представям новия ни приятел и взимам хладилната чанта от него.

— Как сте, госпожо? — любезно пита той и подава на майка ми изработено от него цвете.

— А, това е чудесно. Какво е?

— Хибискус. Също като онези, които растат пред къщата ви.

— Те не са зелени. Трябва ли да го сложа във вода?

Отнасям хладилната чанта в малката кухничка с теракотени плочки. До хладилника виси картина, на която Христос се моли в Гетсиманската градина. През следващия половин час мия филета от риба тон и правя марината от соев сос, пресен джинджифил, японско вино за готвене, саке и олио. Оставям рибата в хладилника, вадя бутилка студено бяло вино и когато я отварям, усещам аромат на грейпфрут и цветя. Наливам си една чаша и започвам да готвя.

— Мога ли да помогна?

Джанет стои до вратата, руса, с яркосини очи и загоряла от слънцето. Сок и Джет Рейнджър са до нея, а после вътре се втурва и Куинси и ме шибва с опашката си, която върти жизнерадостно.

— Има място само за един човек — усмихвам й се. — Какво ще кажеш за чаша вино?

— Не още.

— Би ли отвела приятелите ни някъде, моля те?

— Хайде, Куинси. Да вървим, момчета — им подсвирва тя и пляска и те се втурват след нея.

Накълцвам миди, зелени чушки, целина и чесън. Чувам гласове от всекидневната. Луси, Джанет, майка ми и новият ни приятел си бъбрят весело, сякаш са близки от сума ти години. Гласът на мама е доста силен, което се дължи на бавното й оглушаване. Слуховите апарати, които й купих, обикновено стоят на плота в банята до различните пасти и четки за ченетата й. А когато е сама, както е през повечето време, носи една и съща домашна рокля и не й пука дали чува, или зъбите й са на мястото си.

Изстисквам лимони и вадя фритюрника от шкафа, когато чувам предната врата да се отваря и долавям уханието на ребърцата, донесени от Марино, големи бели торби с надпис „Барбекю Шортис“ в яркочервено и карикатура на каубой с огромна шапка, в която има дупка от куршум.

— Вън, вън, вън! — викам, като взимам торбите от Марино и го изпъждам от малката кухничка, която не може да побере и двама ни. — Не мисля, че си купил достатъчно.

— Имам нужда от бира — отвръща той и тогава забелязвам странното му изражение, а после виждам същото и на лицето на Бентън, когато застава до вратата.

— Когато ти остане свободна секунда — казва ми Бентън и разбирам, че нещо се е случило.

Избърсвам си ръцете и поглеждам двамата мъже в джинси, закопчани догоре ризи и тънки якета, които прикриват пистолетите им. Лицето на Марино е обрасло с четина и зачервено от слънцето, а Бентън има същото изражение както винаги, когато нещо се обърка.

— Какво има? — питам ги.

— Изненадан съм, че не са ти звъннали от службата — казва Бентън.

Проверявам си телефона и виждам имейл от Люк Зенър, който не бях забелязала, докато купувах риба, шофирах и говорех с майка ми. Пише ми, че всичко е под контрол и да не се тревожа. Нямало да започне аутопсията до късно тази вечер, когато главният съдебен лекар на въоръжените сили, генерал Бригс, пристигне там. Той ще долети от въздушната база в Доувър, за да помогне при аутопсията и да влезе в ролята на свидетел. Неприятна работа за Бъдни вечер. Но те ще се погрижат за всичко и ако имат късмет, утре всички ще имат свободен ден. После Люк ми пожелава весели празници.