Патриция Корнуэлл - Прах

Когато пристигнахме тук рано сутринта, видяхме как полицията затвори булевард „Бискейн“ пред стадиона и напълно блокира движението между Шеста и Осма улица, за да позволи на слоновете да изминат разстоянието от оградения район до железопътните релси, където се изкачиха по специални рампи във вагоните си.

Луси и аз бяхме омагьосани от величествените животни, които се движеха спокойно по широкия булевард, изпълнени с безразличие. Всъщност никой не знае дали е точно така, защото не можем да чуем или помиришем сигналите, които си изпращат. В благоговейно мълчание стоим встрани от малката жизнерадостна тълпа. По някаква причина видът на огромните животни пълни със сълзи очите ми. Избърсвам ги дискретно и обвинявам блясъка на тропическото слънце ниско над залива.

Откривам, че примигвам често и дишам дълбоко, докато наблюдавам движението на слоновете, които накрая изчезват от погледа ми. Връщам се обратно до крайбрежната стена, където Луси и аз сядаме с Джейк, когото намирам за приятно успокояващ, и си бъбрим весело. Слънцето напича косата ми, тънката блуза и панталона. Джейк и аз щастливо си говорим за миналото, което помним добре, защото сме на една и съща възраст. И макар да не съм живяла на открито, имаме доста общи неща. И двамата сме били деца в Маями. И двамата се чувстваме малко като слоновете в модерния свят, който не разбираме много добре.

Когато бях малка и циркът идваше в града, слоновете потегляха на парад по булеварда, за да привлекат огромната тълпа на представлението. Мислех си, че целият свят спира в тези моменти. Описвала съм тези неща на Луси, защото искам да узнае повече за миналото, макар да не е живяла в него. Преди баща ми да се разболее, той ме водеше да гледаме слоновете. Все още виждам премерената им крачка, докато вървят бавно напред, заобиколени от зяпачите, възхитени от масивните сиви същества с малки очички и огромни уши. Всеки слон държеше с хобота си опашката на този пред него, като деца, тръгнали да пресичат улицата.

Днес има само неколцина любопитни на булеварда, няколко полицейски коли и униформени ченгета и се съмнявам някой да е имал представа защо млада атлетична жена и друга, по-стара и в не така добра спортна форма, стоят безмълвно и гледат възхитено. После се оттеглихме без дума към крайбрежната стена, където бездомникът, с когото още не се познавахме, правеше фигурки от палмови листа, завързани с жица. Беше изработил гущер, риба, скакалец и птица. Давам му двайсет долара за скакалеца и тогава научавам, че името му е Джейк.

В кошниците на синьото му очукано колело има чували за боклук, натъпкани с вещите му. Джейк ни посочва делфин, преследващ риба, сребриста сянка под синята вода. После виждам енергичното сиво тяло, когато делфинът изскача на повърхността и весело подмята малка рибка. Усмихвам се на щастливото животно.

Джейк е наблюдавал делфините и слоновете в продължение на много години, същите години, през които е живял на открито във Флорида. Силното слънце и вятърът са превърнали кожата му в стар пергамент. Посивялата му коса е хваната на опашка, а жилавите му ръце са покрити с татуировки и белези. Очите му са почти в същото синьо като плитката вода в залива.

— Какво ще правиш за Коледа? — питам го, като поглеждам последната изпратена от Бентън снимка — вагона, където Даниъл Мърса е живял през последните осем години, прекарани в пътувания с цирка.

— Нищо особено — отговаря Джейк, като се протяга към листата от кокосова палма в кошницата на колелото си. — Всички дни са еднакви.

— Защо не ядеш с нас? — предлагам му.

— Бих могъл да направя ангел, защото вие двете сте такива — казва Джейк. — Но мисля, че са досадни.

— Аз не съм ангел — възразява Луси и е абсолютно права.

— Какво ще кажеш за хибискус?

— Леля ми е много добра готвачка — уведомява го Луси.

— Много добра? — усмихвам се, без да отмествам очи от телефона.

Вагонът прилича на едностаен фургон. Снимките, изпратени от Бентън, показват единично легло, канапе, масичка за кафе, няколко лампи, телевизор и кухничка, много спретната и чиста. Също и доста незабележителна, ако се изключат маските.

— Трябва да вечеряш с нас на Коледа — казва Луси на Джейк, който продължава да сплита палмовите листа.

Керамичните маски са подредени на специални поставки върху етажерка на стената. Седем лица, които проблясват във великолепни цветове под невидимата светлина на черната лампа. Кървавочервено, изумруденозелено, тъмнолилаво. Седем лица на седем жени. Бентън ми пише, че познава само четири от тях. Жертвите във Вашингтон и Гейл Шиптън. „Убивал е и преди“, гласи следващото му съобщение.