Патриция Корнуэлл - Прах

— Мога да го побера в колата. Но трябва да ми кажеш час.

— Определям времето най-вече по слънцето.

— В колко часа ще ядем на Коледа, лельо Кей?

— Зависи от майка ми.

— Всичко зависи от баба — изсумтява Луси недоволно.

— През повечето време съм тук, така че за мен няма значение — казва Джейк, който има нещо наум, но не иска да го сподели. — Предполагам, че утре е Коледа. Нямаше да се сетя. За мен всичко опира до климата. Къде да отида, когато вали, а и не обичам светкавици и гръмотевици.

— Идват — съобщавам и скачам от стената.

— Англичаните ли? — шегува се Джейк, но лицето му помрачнява от някакъв копнеж, който не мога да разтълкувам.

— Марино иска ребърца — прочитам последното съобщение. — Пита кое е най-доброто място. Препоръчах му „Шортис“ на шосе Саут Дикси.

— Джанет може да вземе храната — предлага Луси.

— Не, Марино ще предпочете сам да отиде. Осветени реклами на бира, колела от каруци, кравешки черепи и седла навсякъде. Точно от любимите му места. Може никога вече да не го видим.

— Знам къде можете да хапнете най-прясната риба, която някога сте вкусвали — обажда се Джейк и тогава разбирам какво става с него.

— Аз съм в настроение за миди, но да са тъкмо извадени от черупките и в студена солена вода — казвам и виждам как Бентън и Марино тръгват към нас. — Също и жълтоперка на грил с прост японски сос. Трябва да е съвсем лек, ако рибата е прясна — заявявам на Джейк, сякаш му давам поръчката си.

— Тръгнете по Шеста улица към река Маями. Само на десет минути оттук.

— Можеш ли да ми покажеш? — питам, макар да познавам околността добре.

— Разбира се — усмихва се Джейк.

Къщата на майка ми е на двайсет минути път с кола от центъра, когато движението не е претоварено. Извадили сме късмет и сега е точно така.

Ще се видим с Бентън и Марино, след като те вземат ребърца, зелева салата, царевица и каквото друго Марино реши да поръча в „Шортис“, прочут с тексаското си барбекю ресторант с огромен комин отзад, единствения оцелял, когато сградата изгоря до основи през седемдесетте години. Ходила бях в оригиналния ресторант няколко пъти като дете, обикновено на рождения ми ден, когато здравето на баща ми още беше добро и той си изкарваше хляба в малката бакалничка.

Карам по булевард „Гранада“ до Коръл Гейбълс, където зеленината е богата и гъста. Виждам покрити с бръшлян коралови стени от началото на двайсетте години и високи живи плетове и плътни бариери от сливови дървета с ароматни бели цветове и остри клонки. Имената на тесните тихи улички са изписани с черно върху белите бордюри, а светлият тротоар е засенчен от огромни дъбове с гъсти корони и фикусови дървета с дебели корени, които напукват улици, тротоари, басейни и съсипват водопровода.

Къщите тук варират от малки бижута до средиземноморски вили и палати с колони. Малкото богато градче с около петдесет хиляди жители е мястото, където идвахме да зяпаме по това време на годината, когато баща ми беше достатъчно здрав, за да ни закара да погледаме коледните украси, които бяха много впечатляващи. Спомням си зимни сцени със снежни човеци, огромни дядоколедовци в шейни с еленчета по покривите и толкова много пъстри лампички, че светлините се виждаха от километри. Колата на баща ми беше шевролет модел 1950 година, бял, с лъскави брони. Помня миризмата на напечената от слънцето тапицерия, когато пътувахме с отворени прозорци.

Къщата на майка ми няма да бъде включена в коледните обиколки с електрическите свещи на прозорците и малкия лимонов кедър в саксия, който намерих в магазин за органични продукти. Оставена сама, майка ми не вдига пръст, за да украси или сготви, а сестра ми обикновено наема някого да свърши тези работи, в зависимост от финансовото положение на настоящия й любовник. Е, поне мама няма да се впечатли от вида на бездомника, когото сме поканили на вечеря или няколко вечери. Никога не забрави какво е да си беден, за разлика от Доръти, която е лишена от памет и има комични тежкарски маниери.

Завивам наляво по авеню „Милано“, къщата й е на ъгъла. Построена е от бял гипс с червени плочи на покрива и гараж за една кола, приютил хондата, която ми се иска мама вече да не шофира. Виждам дървените щори на преден прозорец да помръдват, което означава, че майка ми проверява кой е пристигнал. Безброй пъти съм й обяснявала, че след като покаже ясно, че си е у дома, ще бъде много по-трудно да не отвори вратата, но не иска да ме послуша. Разбира се, Луси и аз се уверихме, че си има шпионка и алармена система, включително камери отпред и отзад, но тя не ги проверява. Предпочита да наднича през щорите, както е правила през целия си дълъг и тежък живот.