Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Добро кафе, помисли си Сач, докато сипваше една чаша за себе си и една за жената от охраната при главния вход. Имаше повод да черпи — след месеци подготовка бе завършил задачата си безпогрешно.

— Със сметана и две пакетчета захар — поръча той. Кофеинът беше единственият порок, който си позволяваше. Никога не бе посягал към нещо по-силно.

Джеръми загуби всички надежди за бързо бягство след огнестрелната рана в хълбока. Успя да ограничи кървенето, но само докато седеше в колата. Знаеше, че щом стане от мястото си и започне да се движи, раната щеше да се отвори отново, а и това щеше да стане, ако успееше въобще да излезе от колата — нещо малко вероятно. Кейлъб продължаваше да държи полуавтоматичния пистолет в скута си, скрит от погледите на околните, но смъртоносно опасен за спътника му от ФБР.

— Как разбрахте за нас? — попита Кейлъб, след като пътуваха десетина минути мълчаливо.

— Пари — отвърна Джеръми. Гледаше през прозореца и се опитваше да запомни маршрута. Познаваше Вашингтон, но главно от картите и адресите, които му бяха давали инструкторите от ФБР. — Направо няма да повярваш какво става, като размахаш петдоларова банкнота на паркинг за тирове.

Кейлъб не каза нищо. Емоциите му явно бяха също толкова бледи, колкото и кожата му.

— Наистина ли си мислиш, че господ няма да ти търси сметка? — попита Джеръми. Не че държеше да разговарят, но така се разсейваше и не мислеше за болката в хълбока.

— Господ ли? — рече Кейлъб. Предположението на Джеръми му се стори много смешно. — Та ние сме негови войни. Неговата ръка е насочена срещу филистимяните. Той ще ни награди с вечно спасение за това, което вършим.

— Убивате невинни жени и деца, за да отидете в рая, така ли?

— За да могат милиони други да живеят по-добре — възрази Кейлъб. Тонът му се промени чувствително. — Войната винаги е взимала своите жертви. Представи си колко много ще умрат, ако позволим на мюсюлманските кучета да продължат своя терор и да избиват хората по улиците. Докога ще се държим като християни и ще им позволяваме да растат между нас, да си проправят път в нашите общности? Мислиш, че ги е грижа за Америка, за нашия начин на живот? Те ни мразят до дъното на душата си и няма да се спрат, докато не ни избият всичките.

— И затова вие ставате като тях, така ли? — попита Джеръми. — Правите точно като тях, само че в собствената си страна, там, където те не могат да достигнат.

Кейлъб го погледна за момент и по лицето му пробяга усмивка.

— Може би сме те надценили. Е, скоро ще разберем.

Той натисна спирачките и свърна наляво по улица „Еверест“, покрай спретнати едноетажни къщи. Това беше добре поддържан квартал, застроен в типичния за 70-те години стил — с мрежести телени огради и малки градински басейнчета за птици с огледално покритие.

— Какво е това? — попита Джеръми.

— Нали искаше да видиш семейството си?

Кейлъб натисна един бутон за отваряне на гаражна врата и зави по сенчестата алея. Вратата се отвори и веднага се затвори зад тях.

— Семейството ми ли? — попита Джеръми. Възможността да ги види му се стори прекалено хубава, за да е истина. — Водиш ме при семейството ми ли?

— Разбира се — каза Кейлъб, изключвайки двигателя. Вратата на къщата се отвори и оттам излезе друг мъж с пушка с рязано дуло в ръката. — Това е единственият начин да те накараме да ни кажеш това, което искаме да знаем.

Министърът на отбраната беше успял да се измъкне от Вашингтон с хеликоптер. В крайна сметка той беше висш военен ръководител, човек, отговорен за поддържане на националната сигурност по време на криза. Затова и през цялата криза предпочиташе да идва и да си отива с хеликоптер.

— Каква блъсканица е долу, нали? — каза министърът по интеркома. Неговият административен помощник поклати глава от съседната седалка в кабината на „МД-530“, наричана още „Малката птичка“. Той беше бивш военен, но никога не бе виждал подобно нещо.

На стотина метра под тях дълъг поток от коли си проправяше път на запад между заоблените хълмове на Западна Вирджиния. Черни служебни коли и лимузини, стотици частни леки автомобили и джипове — както и всичко достатъчно голямо и бързо, за да може да превозва представители на законодателната, съдебната и изпълнителната власт вън от Вашингтон. Националният политически елит се бе втурнал по шосе №50 към едно все по-неясно бъдеще.

— Прилича ми на преследването на О. Джей Симпсън 45 45 Известен американски футболист, обвинен преди години в убийството на жена си, и арестуван от полицията в САЩ след продължително лудо преследване с коли. — Б.пр. — отговори другият. Черни шевролети „Събърбън“ на Сикрет Сървис и полицейски патрулни се опитваха да въведат ред в движението, а плътно зад тях бяха подвижните предавателни станции на големите американски телевизии.