Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Предполагам, че нашето „неназовано сигурно убежище“, скоро ще престане да бъде „неназовано“.

Министърът поклати глава. Въпреки изключителната секретност на Маунт Уедър, нямаше начин да се прикрие бързата мобилизация на предвидените да оцелеят представители от Вашингтон.

— Ще имаме две минути предимство, сър — каза пилотът на хеликоптера. — По-добре е да избегнем блъсканицата.

Министърът на отбраната се загледа напред към покритите със сняг хълмове, докато високоманевреният хеликоптер подскачаше нагоре-надолу, следвайки извивките на ландшафта.

— Какво каза на семейството си? — попита той.

— Казах им, че ги обичам — отвърна сътрудникът му.

— Да, аз също — рече министърът. Болезненото усещане в стомаха му подсказваше, че това съвсем не бе достатъчно.

— Татко! Татко!

Каролайн погледна нагоре към стълбата на мазето и си помисли, че халюцинира. Не можеше да повярва, че това е Джеръми.

Но беше.

— Всичко ще бъде наред, мила — каза успокояващо снайперистът от ООЗ, докато Кейлъб и другият тип с револвера го следваха надолу по стълбите на мазето. — Татко е тук.

Мади стана и затича към него, прегръщайки краката му, както бе правила толкова пъти при завръщането му от мисия. Но сега прегръдката й усили болката в хълбока му и той едва не падна.

— По-леко, миличка — каза Джеръми. Човекът с револвера го бутна напред. — Трябва да почакаш малко при мама, разбрахме ли се?

Мади отстъпи назад, цялата оцапана с кръвта от неговата наново отворила се рана.

— Татко, тече ти кръв! — викна Мади. — Какво си направил на баща ми, гаден пират?

Малкото момиче се спусна към Кейлъб, удряйки го с юмручетата си, а едноокият албинос просто я зашлеви с опакото на ръката си. Момичето падна на циментовия под от силния удар.

— Мади! — викна Каролайн — Ела при мен!

Джеръми кимна с глава и Мади отстъпи назад, лицето й бе зачервено, а юмручетата й все още стиснати, готови за борба.

— Всичко ще е наред — усмихна се Джеръми, — но, миличко, трябва да слушаш мама.

Полковник Елис бе чакал този ден трийсет години. Цялата подготовка, жертвите, молитвите и търсенето на сродни души го бе довело до момента, който неговите бойни другари наричаха „час нула“. Това бе осъществяването на една негова сложна и дръзка мечта, родена след Божието просветление на бойното поле.

Води, подчинявай се или изчезвай от пътя , беше му набивал в главата неговият първи военен инструктор.

Е, той никога не бе бил от тези, които се подчиняваха.

Писта две-три, изток, припомни си Елис, оглеждайки се за следи от раздвижване. Всъщност бяха проверявали и препроверявали всяка вероятност, но и тук, както и при всички друга операции, съществуваше възможност за провал, макар този случай да беше малко по-различен. Точно в това Елис виждаше красотата на съпротивителния модел без ръководство — ако противникът заловеше един от членовете, какъвто и да беше той по ранг, нямаше начин да се провали цялата организация.

Полковникът провери за сетен път екипировката си.

Грижи се за оборудването си и то ще се погрижи за теб , беше го учил инструкторът му преди толкова много години. Това беше проста истина, която се запечата в съзнанието на осемнайсетгодишния сирак, който не искаше нищо друго, освен да има кауза, за която би дал живота си.

А тази кауза беше точно такава. Божието просветление на бойното поле се бе превърнало във фиксидея за него. В последен завет.

— „Помни как си приел и какво си чул… — прошепна той цитат от «Откровение на Йоана». — … Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред моя отец и пред неговите ангели“ 46 46 „Откровение на Йоана“, глава 3, стих 5. — Б.ред. .

Бяло. Елис кимна с глава. Чисто бяло: цветът на доброто.

— Що за лайнар би ударил едно малко момиче? — попита Джеръми. Беше се обърнал към Кейлъб и говореше тихо — така че децата да не могат да го чуят.

— Такъв, който иска информация — отвърна Кейлъб и повлече Джеръми напред, като почти го повали на земята.

— Казах ти, че той ще се върне за нас, нали, мамо? — рече Мади, която стоеше до майка си, но само защото така й бяха казали. Не сваляше очи от баща си в очакване на напътствия.

— Татко? — обади се Кристофър. Второто по възраст дете на Уолър надигна главичка от гърдите на майка си и седна. — Татенце?

— Здрасти, приятел — каза Джеръми. Въпреки болката в крака и гнева, изпълващ съзнанието му, той си наложи да се усмихне. — Засега стой там, при майка си, разбра ли?