Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Дори фактът, че върви сама, без да има някой до нея, я караше да се чувства добре. Измина няколко мили. Беше решила да слезе надолу по хълма, а не да се изкачи в планината. Въпреки че едно от децата се кълнеше, че натам има град, и то не много далече.

От кухнята бе взела две твърди хлебчета и сега ги задъвка в ранното утро. Слънцето изгря и започна да става топло. Около десет часа стана горещо. Вървя дълго покрай един черен път — не по него, а така, че да не го изпуска от очи.

Не спря целия следобед, учудена, че така добре издържа на горещина. Може би усилената работа на полето се отплащаше. Беше по-силна от всякога. Мускулите й бяха заякнали.

Късно следобед Маги Роуз видя града и продължи да се спуска към него. Беше по-голям и по-модерен от мястото, където я държаха толкова много месеци.

Последните хълмове измина тичешком. Черният път най-сетне опря в асфалтирано шосе. Истинско шосе. Маги повървя по него и стигна до една бензиностанция. Съвсем обикновена бензиностанция с надпис „Шел“. Никога в живота си не бе виждала по-красиво нещо.

Маги Роуз вдигна глава. Пред нея стоеше мъжът.

Попита я дали се чувства добре. Винаги я наричаше Боби и тя знаеше, че донякъде го е грижа за нея. Отговори му, че е добре. Само се е замислила.

Маги Роуз не му каза, че отново си беше фантазирала. Прекрасни видения, които й помагаха да избяга от болката.

Гари Сонеджи/Мърфи сто на сто си имаше своя голям план. Но сега и аз имах свой. Въпросът бе дали ще успея да го доведа до успешен край. Колко силно бе желанието ми да успея, пък каквото ще да става? На какъв риск бях готов? Колко близо смеех да се приближа до ръба на пропастта?

В една мрачна и дъждовна петъчна сутрин отлетяхме от Вашингтон за Върджин Горда. Температурата беше около десет градуса. При нормални обстоятелства не бих имал търпение да се махна по-бързо от лошото вашингтонско време.

В напечения от слънцето Пуерто Рико се прехвърлихме на тримоторен самолет. Към три и половина следобед самолетът започна да се снижава над тясна писта, обградена от високи палми, полюшвани от морския бриз.

— Пристигнахме — обади се Джези от мястото до мен. — Това е нашето място под слънцето, Алекс. Мога да остана тук цял месец.

— Наистина има вид на предписано от лекарите — съгласих се аз.

Ще видим обаче как ще се получи. Колко време ще издържим двамата заедно.

— Този изтощен пътник иска вече да е във водата, а не да я гледа отвисоко — заяви Джези. — Ще живеем само на риба и плодове. Ще плуваме, докато капнем.

— Нали затова сме дошли? Да се позабавляваме на слънцето. Да забравим всички лоши момчета.

— Всичко е наред, Алекс. Или поне може да бъде. Само се отпусни.

Джези винаги звучеше така искрено. Почти ми се прииска да й повярвам.

Вратата се отвори и вътре нахлу ароматното ухание на карибския бриз. Топлият въздух обгърна нас и останалите деветима пътници в малкия самолет.

Всички се бяха издокарали с тъмни очила и яркоцветни тениски. Лицата разцъфнаха в усмивка. Аз също се насилих да се усмихна.

Джези ме хвана за ръка. Беше до мен… и все пак не беше. Като че ли сънувах. Това, което ставаше сега… можеше да не се случи.

Чернокожи мъже и жени с английски акцент ни прекараха през нещо като мини митница, в която никой не си даваше зор. Не погледнаха в чантите ни. Това всъщност бе уредено предварително чрез Държавния департамент. В моята чанта имаше револвер малък калибър — зареден и готов.

— Алекс, обожавам това място — възкликна Джези, когато наближихме малката опашка за таксита.

Освен тях имаше и редица моторолери, велосипеди и мръсни микробусчета. Зачудих се дали някога двамата отново ще се возим на мотоциклет.

— Нека останем тук завинаги — предложи тя. — Да се престорим, че никога няма да си тръгнем. Никакви часовници, радио, никакви новини.

— Добре звучи — отвърнах аз. — Ще си поиграем на ужким.

— Хайде!

И тя запляска с ръце като малко дете.

Островът изглеждаше непроменен след последното ни идване. Вероятно си е такъв от 1950 година, когато фамилията Рокфелер е започнала да го изкупува.

Увеселителните кораби и яхтите се прибираха от искрящото море. Минахме покрай малки ресторанти и магазинчета със стоки за подводно плуване. По покривите на всички ярко боядисани едноетажни къщички стърчаха телевизионни антени. Нашето място под слънцето. Нашият рай.

Имахме малко време да поплуваме на плажа пред хотела. Разкършихме се и се състезавахме кой по-бързо ще стигне и ще се върне от един не много отдалечен риф. Спомних си първия път, когато плувахме заедно. В басейна на хотела в Маями Бийч. Началото на нейната игра.