Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Какво всъщност следеше сега в много по-баналното настояще?

Първо, двама тъпанари от ФБР в черен буик. Мъжки и женски тъпанари, за да бъдем по-точни, поставени на пост. Бяха съвсем безвредни. Никакъв проблем за него. Никакво предизвикателство.

Освен тях следеше модерната висока сграда във Вашингтон, в която живееше агентът Майк Дивайн. Сградата се наричаше „Хоторн“. Дали не я бяха кръстили на писателя Натаниъл Хоторн — тъжното замислено сърце? Басейн и солариум на покрива, подземни гаражи, денонощен портиер. Какво жилище за бивш агент, а? А тъпаците от ФБР не откъсваха очи от жилищната сграда, като че ли могат да й пораснат криле и да отлети.

Малко след десет сутринта куриер на „Федерал експрес“ влезе в шикарното здание.

Минути по-късно, облечен в униформата на куриера и носещ истински пакети за двама обитатели на „Хоторн“, Гари Сонеджи/Мърфи натисна звънеца на апартамент 17J.

Когато Майк Дивайн отвори, Сонеджи го напръска със същия силен хлороформ, с който бе упоил Майкъл Голдбърг и Маги Роуз Дън. Привилегии никому.

И също като двете деца, Дивайн се свлече върху мокета в антрето си. Отвътре се чуваше рок. Несравнимата Бони Рейт. „Нека им дадем нещо, за което да говорят.“

Агент Дивайн се събуди след няколко минути. Виеше му се свят, виждаше двойно. Дрехите му бяха съблечени. Беше напълно объркан и дезориентиран.

Беше подпрян в седящо положение във ваната, наполовина пълна със студена вода. Глезените му бяха хванати с белезници за крановете.

— Какво, по дяволите, става?

Първите му думи прозвучаха завалено, неясно. Чувстваше се като след десет чаши уиски.

— Това тук е един изключително остър нож — надвеси се Гари Сонеджи/Мърфи над него и му показа ловджийския си нож. — Наблюдавай демонстрацията. Фокусирай големите си замъглени очи. Фо-ку-си-рай ги, Майкъл!

Гари Сонеджи/Мърфи леко драсна с ножа по ръката на агента. Дивайн изкрещя. На ръката му зейна опасна на вид десетсантиметрова рана. В студената вода бликна кръв.

— Да не ти чувам гласа — предупреди го Сонеджи и размаха заплашително ножа. — Това не ти е рекламен безопасен бръснач на „Жилет“ или „Шик“. Това нещо реже и после тече кръв. Така че, ако обичаш, внимавай!

— Кой си ти? — опита се да попита Дивайн. Все още заваляше думите, та излезе нещо като „Кости“.

— Позволете ми да се представя. Аз съм човек богат и с вкус — каза Сонеджи. Добре де, добре. Охотно си признаваше, че е замаян от успеха. Перспективите за бъдещето му отново ярко заблестяха.

Дивайн се обърка още повече.

— Това е от песента „Съчувствие към дявола“, на „Стоунс“. А аз съм Гари Сонеджи/Мърфи. Извини ме за тази ужасна куриерска униформа и доста грубото дегизиране, но сам разбираш, че малко бързам. Жалко, защото от месеци чакам да се срещна с теб. Мошеник такъв!

— Какво искаш, по дяволите? — Дивайн се опита да се държи властно, въпреки крайно неблагоприятните обстоятелствата.

— Да пристъпим към същественото. Защото аз наистина бързам. Сега. Разполагаш с две крайно разграничени възможности. Първата е да ти отрежа пениса и да ти запуша устата с него, след което ще те измъчвам. Ще те клъцвам по малко с ножа. Ще започна от лицето и врата, докато ме кажеш това, което ме интересува. Разбра ли ме? Ясен ли съм? Повтарям — възможност номер едно. Болезнено мъчение и изцеждане на кръвта ти до капка.

Дивайн неволно отдръпна глава от надвесилия се над него луд. За жалост зрението му се избистряше. Гари Сонеджи/Мърфи? В апартамента му? С ловджийски нож в ръка?

— Втората възможност — продължи да говори лудият в лицето му — е да ми кажеш веднага истината. После ще отида да си прибера парите — където и да си ги скрил. Ще се върна и ще те убия, но без театрални ефекти. Кой знае може дори да успееш да избягаш, докато ме няма. Съмнявам се, но надеждата крепи човека. Да ти призная, Майкъл, на твое място бих избрал втората възможност.

Съзнанието на Майк Дивайн се бе избистрило достатъчно, за да направи верния избор. Каза му къде е скрил своя дял от откупа. Беше тук, във Вашингтон.

Гари Сонеджи/Мърфи му повярва, но все пак може ли да е сигурен човек? Имаше работа с бивш полицай.

На излизане от апартамента Гари спря на вратата и като изимитира гласа на Арнолд Шварценегер в „Терминатор“ каза:

— Ще се върна!

Чувстваше се ужасно добре. Лично изясняваше проклетия случай с отвличането. Правеше се на полицай и чувството се оказа приятно. Планът му щеше да успее. Знаеше си го от край време.