Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Изпипана работа!

Спах неспокойно и се будех буквално на всеки час. Нямаше пиано на верандата по което да блъскам. Нямаше ги Джани и Деймън, за да ги събудя. Само убийцата, спяща кротко до мен.

И един план, който трябваше да изпълня.

Когато слънцето най-сетне изгря, в кухнята на хотела ни приготвиха една кошница с храна за обяд. Сложиха хубави вина, френска минерална вода и скъпи лакомства. Взехме и екипи за подводно плуване, пухкави хавлиени кърпи и плажен чадър на жълти и бели ивици.

Когато точно в осем пристигнахме на кея, всичко беше натоварено в моторницата. За около половин час стигнахме до нашия остров — прекрасно безлюдно място. Отново в рая.

Целия ден щяхме да прекараме сами. Другите двойки от хотела си имаха свои острови. Нашият плаж беше заобиколен от коралов риф, намиращ се на двайсет-трийсет метра от брега.

Водата беше невероятно прозрачна, бутилковозелена. Когато погледнех надолу, виждах песъчинките по дъното. Можех да ги преброя. Ята от ангелски риби и риби-воини се стрелкаха покрай краката ми. Една двойка усмихнати баракуди, всяка по метър и половина, следва лодката ни почти до брега, после загуби интерес.

— В колко часа да се върна да ви взема? — попита лодкарят. — Когато кажете.

Беше мускулест рибар на около четирийсет. Веселяк, който по целия път ни разказваше рибарски небивалици и други истории за острова. Изглежда ние не го впечатлихме като двойка.

— Към два-три часа, какво ще кажеш? — погледнах аз към Джези. — Кога да дойде господин Ричардс да ни вземе?

Беше се заела с хавлиените кърпи и останалата част от екзотичния ни багаж.

— Мисля, че три е добре. Звучи добре, господин Ричардс.

— Добре. Забавлявайте се! — усмихна се той. — Тук сте съвсем сами. Виждам, че не се нуждаете повече от моите услуги.

Господин Ричардс ни махна и скочи обратно в моторницата. Запали двигателя и скоро изчезна от погледите ни.

Останахме сами на нашия остров. Не се тревожи, бъди щастлив, както се пее в песента.

Имаше нещо много странно и нереално в това да лежиш върху хавлиена кърпа редом с похитител и убиец. Отново и отново прехвърлях из главата си плана, собствените си чувства, нещата, които трябваше да свърша.

Опитах се да овладея объркването и гнева. Бях обичал тази жена, която сега ми бе тъй чужда. Затворих очи и оставих на слънцето да поотпусне мускулите ми. Трябваше да се освободя от напрежението или нищо нямаше да се получи.

Как можа да убиеш това малко момиченце, Джези? Как можа да го направиш? Как можа да изречеш толкова много лъжи?

От нищото изведнъж се появи Гари Сонеджи! Дойде изневиделица и без предупреждение.

Държеше дълъг ловджийски нож, подобен на този, който бе използвал за убийствата в квартала. Беше се надвесил над мен и сянката му ме покриваше целия.

Нямаше начин да се добере до острова! Изключено!

— Алекс, Алекс, ти сънуваш! — побутна ме Джези. Сложи хладната си ръка върху рамото ми, после нежно докосна бузата ми с върховете на пръстите си.

Дългата, почти безсънна нощ… топлото слънце и прохладният морски бриз… Бях заспал на плажа.

Погледнах към Джези. Нейна е била сянката върху тялото ми, а не на Сонеджи. Сърцето ми биеше лудешки. Сънищата действат на нервната система също тъй силно, както и реалният свят.

— Колко време спах? — попитах аз. — Фу!

— Само няколко минути — отвърна тя. — Алекс, дай да те прегърна.

Тя се премести до мен на кърпата. Гърдите й се отъркаха в моите. Докато съм спал, тя беше свалила горнището на банския си. Гладката й кожа блестеше от плажното масло. На горната й устна имаше капчици пот. Каквото и да направеше, все изглеждаше страхотно.

Надигнах се и се отдръпнах. Посочих към мястото, където тропическите цветни виещи се храсти стигаха почти до морето.

— Дай да повървим по плажа. Какво ще кажеш? Да се разтъпчем. Искам да поговорим за някои неща.

— Какви неща? — попита Джези.

Очевидно беше разочарована, че я отблъснах, дори и за момент. Искаше да се любим на плажа. А аз не.

— Хайде. Ще повървим и ще поговорим — настоях аз. — Слънцето е така приятно.

Вдигнах я и тя някак неохотно тръгна с мен. Не си направи труда да си сложи горнището на банския.

Тръгнахме по плажа и нагазихме в спокойната бистра вода. Не се докосвахме, но бяхме само на сантиметри един от друг. Беше тъй странно и нереално. Един от най-лошите мигове в живота ми, ако не и най-лошият.

— Толкова си сериозен, Алекс. Забрави ли, че щяхме да се забавляваме? Забавляваме ли се?