Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

— Сигурен съм.

Сонеджи/Мърфи беше също така сигурен, че надзирателят държи ключовете в джоба си. През последния час и половина Гари го измъчи ужасно чувство за клаустрофобия. Това бе една от причините да мисли за нещо друго — за гениалния си план. Но през цялото пътуване в съзнанието му проблясваха спомени за мазето. Видя мащехата си. Видя двете й разглезени копеленца. Представи си, че отново е дете и играе ролята на „Лошото момче“. Фантазиите за кратко време обсебиха живота му.

Докато бронкото бавно се подрусваше по пътя на спомените, Гари Сонеджи/Мърфи вдигна ръце и с все сила ги стовари върху главата на Фишъноър. После злостно стисна врата му. Елементът изненада. Силно притисна металните белезници към адамовата ябълка на надзирателя.

— Какво да ти кажа, Боби… в крайна сметка аз съм си патологичен лъжец.

Фишъноър започна ожесточено да се бори и мята. Не можеше да диша. Като че ли се давеше.

Коленете му силно се удряха в таблото и кормилото. Нощта се изпълни със силното животинско ръмжене на двамата мъже.

Фишъноър успя да се извърти така, че краката му се оказаха на седалката до шофьора. Работните ботуши ритаха по тавана на бронкото. Тялото му се изви настрани като разглобено. Изхриптя, а после издаде странен звук. Като разтопен метал върху нагорещена печка.

Съпротивата на Фишъноър отслабна и накрая замря. Само крайниците му потръпваха още известно време.

Гари беше свободен. Точно както знаеше, че ще стане от самото начало. Гари Сонеджи/Мърфи отново беше на свобода.

Джези Фланаган вървеше по коридора към стая 427 на хотел „Марбъри“ в Джорджтаун. Отново действаше импулсивно. Задвижваха я сили извън разума й. Тайната среща, на която отиваше, никак не й допадаше и се питаше какъв ли е поводът. Май се досещаше, но дано да греши. Само дето рядко грешеше.

Джези побарабани с кокалчетата на ръката си по вратата. Хвърли един поглед назад през рамо. Не беше проява на маниакална мнителност. Тя просто знаеше, че половин Вашингтон е зает да следи другата половина.

— Отворено е. Влизай — чу се глас отвътре.

Джези отвори вратата и го видя излегнат на дивана. Беше наел апартамент — лош знак. Искаше му се да пилее пари.

— Покои, достойни за теб — усмихна се Майк Дивайн откъм канапето. Гледаше по телевизията мач на вашингтонския футболен отбор „Редскинс“. Невъзмутим, както винаги. В много отношения й напомняше за баща й. Може би затова се увлече по него. Перверзността на ситуацията я възбуждаше.

— Майкъл, точно сега е много опасно да се срещаме. — Тя пристъпи в хотелската стая и затвори вратата. После натисна копчето на самозаключващата се брава.

Накара гласа си да звучи по-скоро загрижено, отколкото ядосано. Милата сладка Джези.

— Опасно или не, трябва да поговорим. Знаеш ли, че твоето гадже наскоро дойде да ме види. А тази сутрин се беше паркирал пред блока ми.

— Не ми е гадже. Помпам от него информацията, която ни трябва.

— Ти помпаш него, той помпа теб — ухили се Майк Дивайн. — Всички са доволни. Освен мен.

Джези седна до него на дивана. Той изглеждаше определено секси и си го знаеше. Имаше външността на Пол Нюман, но без непоносимо красивите сини очи. Обичаше жените и си му личеше.

— Не трябва да съм тук, Майкъл. Сега не бива да ни виждат заедно.

И Джези потърка глава в рамото му. После нежно го целуна по бузата и по носа. Никак не й беше до цуни-гуни в този момент, но ако трябва, би го направила. Всичко би направила, ако е необходимо.

— Не, Джези, трябва да си тук. Какъв смисъл има от всички тези пари, ако не можем да ги харчим и да бъдем заедно?

— Имам някакъв смътен спомен за няколко дни, прекарани наскоро край езерото. Сън ли е било?

— Писна ми от крадени мигове. Ела с мен във Флорида.

Джези го целуна по врата. Беше гладко избръснат и както винаги ухаеше приятно. Разкопча ризата му и си пъхна вътре ръката. После пръстите й забърсаха леко издутината в панталоните му. Включи се на автопилот. Всичко би направила, ако е необходимо.

— Може да се наложи да се отървем от Алекс Крос. Говоря съвсем сериозно — прошепна той. — Чуваш ли ме, Джези?

Тя знаеше, че той я дразни. Опитваше се да предизвика някаква реакция.

— Това е много сериозно. Нека помисля. Искам да разбера какво знае Алекс. Имай малко търпение.

— Ти се чукаш с него, Джези. Затова си търпелива.

— Не е вярно!

Докато говореше, тя разкопчаваше токата на колана му, малко несръчна с лявата ръка. Налагаше се още известно време да му играе по свирката.