Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

В средата на гаража Фишъноър спря и се обърна. Загледа се в отворената врата и дълго, може би минута и половина стоя неподвижен и се вслушваше.

Накъде от далечината долетя шум на реактивен самолет. Не чу нищо друго. Силно се надяваше наоколо да няма никой.

Колко ли дълго тези от ФБР можеха да си позволят да наблюдават изоставената ферма? Едва ли близо две години след отвличането.

Убедил се, че е сам, Фишъноър продължи към отсрещния край на гаража. Щом го стигна, се залови за работа. Премести една яка стара работна маса. Гари го бе предупредил за нея. Вече се убеди, че му беше описал мястото удивително точно и подробно. Беше му казал къде се намира всяка от потрошените машини, всяка дъсчица по изгнилите стени на гаража.

Фишъноър се качи на старата маса и започна да сваля дъските точно там, където стената на гаража се съединява с покрива. Откри се дупка. Точно, както му бе казал Гари.

Насочи лъча на фенерчето вътре. Там бяха. Част от парите на откупа, които Гари Сонеджи/Мърфи не би трябвало да притежава. Не можеше да повярва на очите си. Пачки пари тук, в стената на гаража.

На другата сутрин в три часа и шестнайсет минути Гари Сонеджи/Мърфи притисна чело към студените метални пръчки на решетката, която делеше килията му от коридора. Предстоеше му да изиграе поредната си голяма роля.

Започна да повръща по чистия линолеум на пода — точно както го беше намислил. Трябваше да се престори на много болен. Взе да крещи за помощ между напъните, които разтърсваха тялото му.

Дотичаха и двамата нощни пазачи. От първия ден, в който го затвориха, беше под непрекъснато наблюдение, да не би да се самоубие. Лорънс Волпи и Филип Халярд бяха дългогодишни служители във федералния затвор. Никак не им се нравеше нарушаването на реда в килиите, особено след полунощ.

— Какво, по дяволите, ти става? — извика Волпи и се загледа в зелено-кафявата локва, която бързо се разстилаше по пода. — Какво ти има, задник такъв?

— Мисля, че съм се натровил — изхриптя Гари Сонеджи/Мърфи, а гласът му сякаш идваше от дълбините на гърдите му. — Някой ме е отровил. Отровиха ме! Мисля, че умирам. О, Боже, умирам!

— По-добра новина не съм чувал наскоро — ухили се Филип Халярд на партньора си. — Да бях се сетил пръв да отровя това копеле.

Волпи извади джобната радиостанция и повика нощния надзирател. Началството на затвора много държеше Сонеджи да е под непрекъснато наблюдение и да не му стане нещо. Волпи за нищо на света нямаше да допусне това да се случи по време на неговото дежурство.

— Пак ще повърна — простена Гари Сонеджи/Мърфи. Тялото му увисна безпомощно от пръчките на решетката и той повърна за втори път. Спазми разтърсиха тялото му.

След няколко минути пристигна надзирателят на етажа. Лорънс Волпи побърза да разкаже на началника си какво се е случило. Стандартната презастрахователна реч.

— Твърди, че е бил отровен, Боби. Не знам какво, по дяволите, е станало. Възможно е. Много от копелетата го мразят.

— Аз сам ще го заведа долу в болницата — каза Робърт Фишъноър.

Той беше човек, който винаги вземаше нещата в свои ръце. Волпи разчиташе на това.

— Май ще трябва да му промият стомаха — продължи той. — Ако е останало нещо за промиване. Сложете му белезници и на ръцете, и на краката. Въпреки че не ми изглежда във форма да създава неприятности тази вечер.

Малко по-късно Гари Сонеджи/Мърфи реши, че е преполовил пътя към свободата. Асансьорът на затвора беше с тапицирани стени, покрити с дебело кече. Иначе беше стар и мъчително бавен. Сърцето на Гари биеше като тенекиен барабан. Малко здравословен страх за живота. Бяха му липсвали тези адреналинови атаки.

— Добре ли си? — попита го Фишъноър, докато двамата бавно, сантиметър по сантиметър пълзяха надолу.

Една-единствена гола крушка светеше от дупка в кечето. Светлината й едва мъждукаше.

— Дали съм добре? Как ти изглеждам? Направих се на истински болен, значи ми е зле — отговори Сонеджи/Мърфи. — Защо, по дяволите, това нещо не се движи по-бързо?

— Пак ли ще повръщаш?

— Не е изключено. Трябва да си платя за гяволъка — успя да се усмихне Сонеджи/Мърфи, макар и едва-едва. — Ниска цена, Боби.

— Така е — изсумтя Фишъноър. — Само стой по-далеч от мен, ако решиш пак да повръщаш.

Асансьорът отмина един етаж, после още един. Беше програмиран без междинни спирания. Стигна до подземния етаж и спря с глух удар.

— Ако ни види някой, отиваме до рентгена — каза Фишъноър, докато отваряше вратата на асансьора. — Рентгенът е тук в мазето.